Приказката е подарък за света но
принадлежи на Агни Цвете и е посветена на
нейната баба Вълкана
Приказка за Огъня
Когато звездите били още съвсем малко ... и съвсем млади ... се случила и тая приказка. То станало в една далечна част на Мястото ...но не най-далеч от центъра му.... Мястото също още не било най-старото място ... и едва се протягало тепърва. Както то се протягало .... така Пълнотата - майка на всичко останало раждала нови и нови слънца и звездици .... пък на Мястото от това му ставало особено приятно ... защото всички слънца и звездици излъчват една задоволителна топлост и светлост, сгрявайки и осветявайки Мястото.
Случило се така ... че в далечната част ... не най-далечна от центъра ... Пълнотата родила Слънце ... то било едно от не най-големите но не и от най-малките.... но пък било красиво като стотици ... и поради туй се гордеело толкоз с своята хубост че светело като по-голямо. Разбира се около такова красиво, пък и старателно в работата си Слънце ... бързо се завъртели и планети ... очаровани от сиянието и озарителността му. На една от тези именно планети ... живеели чудни създания ... не че на другите планети не живеят чудни създания но за тях са разказани други приказки ... а тази е за баба Вулкана и двамата и внуци ... внуци юнаци ... юнаци змейове.
Баба Вулкана имала три дъщери .... а върху нея и с тях живеели... хората .. и зверовете ... и тревите.... и дърветата. Дъщерите и били пъргави и бистри ... и прегръщали майка си по длъж и на шир. Заедно те живеели ... и се обичали много. Баба Вулкана била стара ... и се въртяла тъдява покрай това младо Слънце ...само защото обичала да и е топло. Пък и да наглежда младите си сестрици... Тя не говорела никак излишно ... и не се бъркала нито в хорските нито в Божите работи ... мъдра и често замислена. Сурова била и децата и я уважавали и почитали много ... а тя ги дарявала с блага усмивка. Рядко хвалела за добрата работа и само по крайчеца на очите и се забелязвало задоволство и благодарност. Рядко и се оставяла без работа, че децата и били много и чудни ...Често говорела сама на себе си ... но не разни брътвежи ...а поговорки и приказки ... и за оногова имал честа и късмета да я чуе в тия моменти ... света става по ясен ... Пък когато се ядоса ... уфф ... веждите смрачи .... да не си и пред очи.
Първата и дъщеря родила син с коси жълти като слънцето и очи сини като небето ... кръстила го Златин .... заради златните му коси и сияйната му кожа. Втората родила дете с очи като въглен и коси тъмни като нощта ... кръстила го Ваклин ..заради черните му очи и клепките му изписани. Третата родила дъщерица ... дъщерица Луница... така и я кръстили и тя им греела нощем приказно ...защото младото слънце не сваляло поглед от нея.
Така си живеели тъдява ... два Змея .... братови... братско делили те...
Ваклин бил Цар на нощта а и всичките нощни създания .... редял звездите по местата им ... пускал от недрата ... тайните води ... и се езера за една нощ сторвали ... със вода дето сух те оставя и ни животно ни птица я пие... та да се къпят в тях самодивите ... а на заран като че не е било там езеро... съща поляна със цветя цъфнали... Строг цар бил Ваклин ... и го почитали нощните твари... тук там само някой друг таласъм ...или караконджул ще иде да напакости на човеците или ще им затрупа някой от пътищата ... но Ваклин бил мъдър и често се сторвал я на белобрад старец... я на величествен елен със роги от чисто злато ... и тъй се присънвал на хората ... та да ги научи как да се справят с онуй което им пакости...
Златин пък бил Цар на деня ... и всичко което под слънцето крачи ... пълзи ... лети или плува ... Вдигал той одеялото на Тъмнината с която се покривала земята нощем .... и будел баба си Вулкана ... да се обърне с лице към Слънцето ... че да изгрее то за това що е по земята ... Дъждовете и Ветровете по полето пускал ... че да люлеят класовете и да е силно зърното... на младите реки помагал с руслата ... и камъни канари от пътя им вдигал ... Добър цар бил и Златин ... и обичал къде как що расте и никне ... благо и мило му било сърцето и често се сторвал на ратай и помагал на човеците по чуден начин... за което пък бивал на подбив от брата си... Не харесвал Ваклин хората ... защо уж под слънцето крачели пък и тъмнина в сърцата си носели ... цар е той на нощта и усеща тия работи... никога не продумал на брата си за това обаче. Златин не виждал това защото .... Тъмнина... Светлината вижда... и се отдръпва ... а Светлината вижда само себе си до където вижда ... единствената и приятелка е Топлината.... тя я съпътства от памтивека че и преди това.
Та да е дългата приказка по кратка от най-дългата .... време минало ... друго дошло ... и то минало ... а Живота си вървял една връв ... за която се хващал този и онзи ... пък друг я пускал и умирал ...
В един ден в който баба Вулкана шиела юргана на Зимата със стъклената игла ...която приличала на ледена висулка ... от ония дето се образуват под най-големите покриви .... шила баба Вулкана юргана ... шила ... пък станала да види гърнето с мъглата дали е завряло ... и не щеш ли в това време минала една врана ... видяла блестящата стъклена игла и я грабнала ..... литнала враната и отнесла иглата .... тук игла там игла ... няма я .... а враната носила носила иглата ... но я нападнал сокол .... изпуснала враната чудото .... и иглата паднала в двора на една къща ... намерила я стопанката и се зачудила що за чудна игла е това ... рекла да я вдигне от земята и се убола на нея .... кръв не потекла от раната .... нито усетила болка ... а я присвило сърцето и изстинало ... и както изстинало нейното ... така и на другите човеци по земята .... защото сърцата на хората са свързани със оная сребърна връв дето върви Времето. Топлината в сърцата им се оттеглила ... и се настанил Студа ....сковал там той леден палат и поканил Тъмнината... Тя се почувствала много добре на това място ... и се обявила за владетелка на човешките сърца. Спрели да се обичат хората ... брат брата убивал ... а майки деца оставяли ...
Баба Вулкана се натъжила много ... намерила иглата там дето стопанката я докоснала на двора ... но стореното сторено ... войни тръгнали по земята и заболяла баба Вулкана ... двете и дъщери ридаели и водите им станали мътни и буйни ... а внучката и Луничка гледала тъжно нощем от небосклона и криела сълзите си в облаците та и нощем било тъмно. Почудили се Златин и Ваклин как да помогнат на стара майка ... хората вече нито на сън вярвали нито ратаи вземали ... не била добра работата... решили да питат те Слънцето ... а то като слънце пък макар и младо такова ... поназнайвало това онова ... "Слепи са за моята Светлина и Топлина човеците ... все във земята гледат и очи към небето не вдигат ... само една сила има дето може да им помогне ... и да стопи дворците на Студа ... дето живее Тъмнината .... това ще да е чиста искра от Огъня на Живота"
И решили братята да тръгнат на път по света .... през Звездите и Слънцата ... обикаляли Мястото ... в търсене на Огъня на Живота от който да искат искра. Дълго пътували из Мястото .... с много Слънца и Звездици се срещали и питали за Огъня ... и така от уста на уста ... сетне намерили Огъня на Живота ... той както винаги работел в ковачницата си и шума на чука му можел да бъде чут от векове разстояние. Чул болката им Огъня ... и рекъл да им помогне. "Че ще ви дам аз искра от огнището си ... ще Ви дам ... но знаете ли Вие че тая искра само в живо ... в туптящо сърце може да бъде пренесена ... и ако вие решите да я пренесете в сърцата си до човеците ... за да им я дадете като се приберете дома ... ще трябва и вие човеци да станете ... и редом с тях да се хванете и навържете на връвта дето Живота плете ... девет пъти по девет ... ще бъдете хора ... и ще ви е трудно и мъчно... а от света на чудатите твари ... само спомените си ще може да вземете"
Съгласили се братята ... и разтворили ризи.... силните им гърди се показали смело ... Взел тогава Огъня един от ръжените дето били във огнището ... желязото светело със светлината на истината... Право в сърцата пробол той два брата ... със желязо червено ... и там заживяла Искрата. Тръгнали те на обратно ... и се прибрали дома ... мигар щом стъпили пак на позната земя ... в хора се сторили ... момци. Хубави и напети... но от многото път мръсни и дрипави. Рекли най напред да се умият ... преди хора да дирят.... И отишли на чешмата ... дето е извън село ... най си е до гората. Рекли да се умият ... и се съблекли ... без ризи ... а сърцата им греели изпод гърди ... чудно сияние се разляло ... в тоя момент не случаен ... тръгнали за водица ... с стомни от калена глина ... две си момици сестрици... Както съзрели тез момци ... хубави и левенти ... голи до кръст на чешмата ... ума и дума загубили ... и им се сгрели сърцата. Взели се те и обикнали .... деца им се народили ... ама това е друга приказка ...
Рухнали ледени дворци ... свила се пак Тъмнината ... Обич разля се в сърце човешко... секна вика на войната.
Здрава пак станала баба .... благост обзе и лицето ... веждите смрачени спусна .... и се разлисти полето. Тръгнаха силите нови... и се събуди природа ... птици в гората пак пеят .... а по поля и градини .... ябълки румени зреят.
Само Луница е тъжна ... двама си братя тя чака... пак да разпенват морето...пак да рисуват дъгата.
Автор: Илиан Богев J.C.
2019 г.
изображението е от Интернет, freepik.com
