вторник, 25 януари 2022 г.

ЛЮБОВТА Е ГРИЖА


Преди години, когато бях на 16, пътувах през една лятна нощ към морето с влак, с моя брат. И в купето по някое време влезе една двойка - момче и момиче. Настаниха се при нас. И почти веднага след това момчето ни предупреди, че докато са там никой не бива да пуши в самото купе и трябва да е отворен прозореца, за да има чист въздух, защото приятелката му страда от астма. Каза набързо всичко това - ясно, категорично и дори някак развълнувано, а после кротко седна до нея и я прегърна. Отворихме прозореца. А аз се загледах навън и се престорих, че очите ми са се насълзили от вятъра...
Разбрах, че именно това е Любовта. Онази, от която всеки има нужда. Знаех, че не е в страстта, във високите токчета и гримовете на жените, нито в парите на мъжете, нито в игрите на онези, които се преструват на влюбени, за да бъдат с някого за малко... Знаех, че Любовта е именно това, което показа това момче - грижа, загриженост. И готовност, ако любимият човек (мъж, жена или дете) е застрашен от нещо, от някаква болка или проблем - без да се замислиш да застанеш между него и болката. Между него и проблема. Между него и света, ако трябва...
...И си мисля, като си спомням това - колко е нужно и колко е важно до всеки, който има нужда от подкрепа и има някаква рана, проблем или слабост от едно или друго естество - да има и един силен по дух човек, който да го обича и пази... Един, който да бди.
Иначе сме за никъде. Иначе е много трудно."

от книгата ми "Слънчогледите се прераждат в Слънца"
💛
/на снимката съм аз, със сина ми, през лятото на 2012 г., на Витоша/



неделя, 23 януари 2022 г.

Мъжът, който обичаше да рисува слънчогледи...

 

Мъжът, който обичаше да рисува слънчогледи

 

Посветено на Винсент Ван Гог

 

Имало едно време един мъж,
който дълго се лутал в живота,
но не се боял – ни в зной, ни във дъжд,
да търси своя път,
да носи своя кръст.

Той скитал дълги години по широкия свят–
гладен, мръсен, отритнат, самотен, нерад...
Но все пак намирал сили в духа си
да се учи и да продължава
красотата – дори и в грозното – да изобразява.

Обречен сякаш на глад и страдание,
той никога не спирал да търси и да се вълнува,
и намирал в изкуството си едничко упование –
в изкуството си да рисува.
(Искрено, без никога да се преструва.)

Опитал се да служи в свойта младост и на Бога,
но проповедник така и не станал..
“Светец” обаче го зовяли бедните миньори от Боринажа,
за които като брат се грижел той,
и от своя залък ги хранел...
Без да дели хората на “чужд” или “свой”.

Сред работници и селяни се чувствал най-добре,
на бедни и на проститутки, не се боял приятел да бъде.
А те – те не знаели, че творчеството му ще пребъде.
Но знаели, че е добър човек,
и че за техните болки имал лек.

И в Лондон, Етън и Хага –
навсякъде бил без дом, в бедни квартири,
но той и друго не дирел...
Непознал ласка, топлина и уют в живота си нерад,
нему стигала любовта на Тео – неговия брат.
Друга нямал на този свят.

От светския Париж – с художниците много,
той избягал и стигнал сам – до Арл и лудостта...
Животът винаги се държал с него тъй строго!
Но той бил обречен и в лудостта си да вижда красота.
И я рисувал щедро, скитайки из жарки поля..
Без шапка дори – да го пази от слънцето..
Без грам суета.

Неуморно се усъвършенствал,
и изливал своята несподелена обич
към хората и към света –
ден и нощ, в безброй платна.
Платна, изпълнени със жар и светлина...

Завещал ги накрая на света –
крайно изтощен
и вече безвъзвратно в плен
на припадъците и на лудостта.

В разцвета на живота си,
но вече уморен до смърт,
сам сложил край на земния си път.
В последен пристъп на решителност –
да се живее страстно, смело и докрай.
След куршума, с димяща лула във ръка,
той мълчаливо и тихо изчакал смъртта.
За да се влее душата му в синия безкрай...

Приживе, така и не разбрал,
че е обезсмъртил любовта си към света,
цялата излята в парещите му платна.

Почива в мир сега,
в тих край, в провинциално селище,
брат му Тео погребан е до него.
Това е той –
мъжът, който обичаше да рисува слънчогледи...

***

Тези стихове са част от книгата "Слънчогледите се прераждат в слънца"

За нея повече можете да прочетете ето тук, например:

portal12.bg/shop/Слънчогледите-се-прераждат-в-Слънца--Кристина-Митева-1-809

 


картината е от интернет

петък, 21 януари 2022 г.

За "закачалките"... Един прекрасен текст на Иво Иванов:

 За Джейсън и закачалките

 

Въпреки тежкия си живот, той e сто пъти по-велик от самозабравилите се хулигани на стадиона.


Днес мислех да пиша за американския национален отбор по баскетбол и за това какви изненади са приготвили Леброн, Дуейн и гениалният треньор Майк Кшишевски за останалия свят по време на предстоящото световно в Япония. Две неща ме отклониха от намерението ми: група оскотели дегенерати в сектор „Б” и едно мое пътуване до тихоокеанското крайбрежие. Така че, анализите на Дрийм тийм ще трябва да почакат, защото днес искам да напиша статия специално за закачалките. Закачалките, виждате ли, са от огромно значение, тъй като... но нека не избързваме. Всяко нещо с времето си.


Миналата седмица научих за грозните изстъпления на мача между Левски и грузинския Сиони. Шокираните колеги ми разказаха за факлите, за безсмислената вандалщина, за опасните взривове, счупени седалки и обезумели фанатици на трибуните. И в опитите си да намеря някаква логика в цялата тази лудост, се върнах много години назад, когато като студент в Канзаския университет се наех да напиша дисертация, в която да съпоставя нивото на агресия между ниски и високи баскетболисти.

 

Хипотезата ми бе, че по-ниските играчи ще бъдат далеч по-агресивни според стандартната скала на Бъс-Дърки. „Брилянтната” ми идея обаче, се провали, тъй като се оказа, че практически същото изследване е било направено преди години от психолог в щата Ню Йорк. Освен всичко друго, той установил, че по-ниските старшини от пътната полиция са глобявали три пъти повече шофьори, отколкото високите им колеги.


Злополучният ми опит за дисертация ми даде възможност да се потопя до шията във всички възможни теории за естеството на човешката агресия. Една от най-разпространените тези принадлежи на Зигмунд Фройд и Конрад Лоренц, които гледат на човешката агресия като на вътрешна необходимост.

 

Според д-р Фройд всички ние сме движени от няколко самоунищожителни инстинкта, които влизат в директен конфликт с не по-малко силния инстинкт за самосъхранение. Резултатът е опасен: агресия, която или трябва да бъде осъществена, или да намери катарзис. Катарзис е гръцка дума и означава „пречистване”. Според Лоренц агресивният футболен фанатизъм е социално приемлива форма на катарзис. Има и социална теория за агресията, според която тя се натрупва почти като някакъв продукт в човека под въздействието на стрес, лични проблеми и т. н.

 

Ако погледнем механично на нещата, човекът е един цилиндър с постепенно покачващо се налягане. В даден момент то достига критична стойност и цилиндърът има две възможности – или да експлодира, или да отвори някаква клапа, която да освободи налягането. Тази клапа в много случаи е футболният мач. Нашите хулигани, разбира се, не са единствени. Всички сме запознати с безумието на английските фенове.

 

На Острова нещата често излизат извън всякакви граници. Наскоро дори имаше едно интересно проучване, в което всеки четвърти футболен фен във Великобритания е посочил любимия си клуб като най-важното нещо в живота си. За 25% от феновете отвъд Ламанша няма по-важно нещо от футбола. Нито майка им, нито съпругата, децата, родината, околната среда или каквото и да било друго!


Само преди няколко часа се върнах от Портланд, щата Орегон, където снимах лагер на елитни волейболистки. Очаквах да науча много тайни от легендарния треньор Тери Лискевич, но се оказа, че най-интересният урок получих по дългия път от летището до хотела. Орегон е огромен и красив щат с великолепни планини, гъсти иглолистни гори и грандиозни зъбери, хапещи безкрайното тихоокеанско крайбрежие.

 

Щатът е известен и с това, че там е разположено огромното леговище на компанията „Найк”. Но въпреки че Орегон разполага със силни университетски отбори, тук почти не съществува професионален спорт. Няма американски футбол, бейзбол, хокей или футбол. Единствената утеха за запалянковците в този щат е безобразно слабият отбор от НБА Портланд Трейл Блейзърс. И напълно естествено милиони орегонци са маниакално привързани към тима, въпреки че години наред той дращи като простреляна котка по дъното на таблицата.


Така че, не се учудих, когато Бил, шофьорът на таксито, ме заговори на тема Трейл Блейзърс. Но разговорът пое в неочаквана посока, защото вместо за баскетбол словоохотливият Бил ми разказа по много колоритен начин историята на Джейсън Тейлър – един от най-всеотдайните фенове на многострадалните Блейзърс. Явно през последната седмица целият щат е станал съпричастен на неговите премеждия, благодарение на местния спортен журналист Джон Канцано, който решил да надникне в света на един обикновен фен и без да иска, се е натъкнал на голяма житейска драма.

 

Историята на Тейлър ме натъжи и ми зададе много въпроси, на които все още нямам отговор. Казват, че спортните фенове са импулсивни, и може би това обяснява факта, че Джейсън се е оженил едва 18-годишен. Помните ли голямата си ученическа любов? В 99% от случаите тя е нетрайна, обречена и пълна с детски наивитет. Но понякога, много рядко, някой успява да се промъкне точно в този един вълшебен процент, в който още от първия опит съдбата среща двама души, създадени един за друг.

 

Така е станало и с Джейсън и Роксан и още като тийнейджъри те сложили началото на чудесно семейство. Първо се родили двете им дъщери, а през 2001 на света се появил и синът им Пейтън. Бащата бил луд на тема баскетбол и веднага заразил децата с фанатичната си привързаност към Портланд. Телевизията не предавала всички мачове, така че той често събирал децата около радиото, за да слушат директните репортажи. От време на време дори успявал да намери евтини билети и всички отивали на мач.

 

Двамата родители били здрави, млади и пълни с енергия, разполагали със скромни, но стабилни доходи и дори успели да купят малка къща. Но истината за Щатите е, че тук има както американска мечта, така и американска трагедия, която за съжаление е на всяка крачка. За разлика от Западна Европа, няма силна спасителна мрежа за социално слабите. Американците имат един зловещ израз: „Да изпаднеш от системата.”

 

Докато си платежоспособен и си част от интензивен работен цикъл, всичко е наред. Но когато поради една или друга причина излезеш от тази социална матрица, системата няма нищо против да изпаднеш от нея и да бъдеш забравен. Най-често това става поради заболяване или безработица. Здравното осигуряване е много порочно и е движено от необясними контрасти.

 

От една страна, американската медицина е способна на чудеса и е толкова напреднала, че лекарите са в състояние да присадят мозък дори на Памела Андерсън. В същото време по-бедните нямат достъп до елементарни лекарства, а една операция може да те вкара в непосилни дългове до края на живота ти, дори и да разполагаш със застраховка.


Един ден съпругата на Джейсън е покосена от рядко заболяване, наречено миелодисплазия, и претърпява над 600 преливания на кръв. Казват, че хората, които дълго се надбягват със смъртта, усещат безпогрешно приближаването й. В последните си дни Роксан придърпала мъжа си до болничното легло и прошепнала: „Мислиш ли, че Пейтън ще си спомня за мен?” И в този момент Джейсън преглътнал сълзите си и обещал, че няма да позволи на нито едно от децата да я забрави. Сигурно затова днес целият им дом е облепен с нейните снимки. Лицето й дори е татуирано на рамото на Джейсън – само и само децата никога да не забравят майка си.


Никой никога не е могъл да обясни защо нещастието не идва само. Защо съдбата е такава несправедлива злосторница? Миналата година, малко след смъртта на съпругата си, Джейсън бил съкратен. И ето така – без излишни церемонии и обяснения, системата изхвърлила Джейсън и трите му малки деца от себе си. Въпреки че имал диплома, той просто не успял да си намери работа. Сметките го смазали напълно, Джейсън загубил къщата си и се настанил в разнебитена барака в един от най-бедните квартали на Портланд. Срещу минимално възнаграждение започнал да разнася вестници по домовете в опасното гето „Фелъни Флетс”. Никой не смеел да върши тази работа, защото там буквално свистят куршуми и дори полицията е безсилна.

 

Джейсън ставал в 4 сутринта, слагал спящите, облечени с пижами деца на задната седалка и тръгвал да разнася вестниците, без да е сигурен дали ще се върнат живи. Но най-унизителни били купоните за храна, които 29-годишният баща трябвало да изпроси от социалните служби. Те са предвидени за най-бедните и осигуряват временен достъп до най-необходимите продукти, като мляко и хляб. И въпреки всичко, Джейсън намирал сили да мисли и за любимия си отбор и всеки път, когато имал достъп до компютър, пишел по някой имейл на журналиста Джон Канцано, с когото обичал да обсъжда играта на Портланд. Въпреки грижите, семейството пак продължавало да се събира около радиото, за да слуша репортажите от мачовете. Възможно е именно мислите за любимия отбор да са ги предпазили от тотално отчаяние.


Един ден Джейсън се сдобил с шест билета за срещите на Трейл Блейзърс – по два на мач. Кой знае от какво се е лишил? Сигурно се е бръснал с месеци с едно и също ножче или е ял веднъж на два дни, но явно за него жертвата е била оправдана. И така, на три пъти той намирал човек да гледа две от децата и едно по едно ги завел на мач. За да се почувстват и те като част от отбора, да усетят неповторимата атмосфера в огромната зала, да има малко блясък и в техния живот.

 

След като Бил ме закара в хотела, прочетох от начало до край очерка на Канцано, който решил да посети бащата и трите му хлапета. Прочетох за бедния им дом, за калната улица, за мравките, които пълзели навсякъде в кухнята и от които семейството трябвало да крие храната. Прочетох за това, колко усмихнати и безгрижни изглеждали трите деца явно поради неимоверните усилия на всеотдайния баща. Прочетох и за единствения признак на слабост от страна на Джейсън: „Честно казано, понякога не издържам и се разплаквам, но се скривам в гардероба, за да не разстройвам децата.” Какъв простичък, но великолепен катарзис!

 

Теориите на Фройд и Лорнец за инстинктивното естество на агресията донякъде дават извинение на озверените футболни фанатици. Но в последните години тези теории бяха оборени и разкритикувани поради опростения им подход към човека. Независимо от проблемите в живота, всеки възрастен човек разполага със свободна воля и с разбиране за нравствени стойности, за добро и зло. На тази база всеки един от нас може да вземе най-елементарно правилно решение на стадиона. Не е необходимо да съм фен на Левски, за да се отнасям с уважение към този отбор. Той разполага с изключителна, 90-годишна история и е дал на България толкова много легендарни личности, незабравими мигове и поводи за гордост. Сигурен съм, че истинските фенове на сините нямат нищо общо с пироманите на стадиона от миналата седмица.


Но какво точно научихме от цялата тази история, като изключим, че трябва да се пазим от ниски катаджии? Ненормалници има навсякъде: има ги и у нас, и в Германия, и в Англия. Има ги и в САЩ. Винаги е имало и ще има откачалки. Но има и закачалки. За тях е този материал. Те и без това са единствените, които са стигнали чак до края на тази статия.

 

Откачалките, които тепърва навлизат в дебрите на втората сигнална система, съм ги загубил още на второто изречение. Закачалките, слава Богу, са повече. В тях е надеждата, защото за тях винаги може да се закачи по нещо: я някоя ценна мисъл, я добра дума, я бъдещето на три осиротели деца. А понякога най-надеждните от тях дори влизат в гардероба при другите закачалки, за да проронят по някоя изстрадана сълза. Но после излизат със сухи очи и продължават да борят живота. Като Джейсън Тейлър, който някак е успял да стане сто пъти по-велик фен от всички олигавени, самозабравили се хулигани на стадиона. При това без да е хвърлил нито една бомбичка.


Иво Иванов, 

"Отвъд играта" (ако не се лъжа - в тази книга е включен текстът)


източник на статията: ivo.ucoz.com/index/0-24


За неговата книга "Кривата на щастието" съм писала тук:

kristinamiteva-writer.blogspot.com/2015/02/blog-post_26.html





снимка: Владимир Томашевич, личен архив

източник на снимката: eva.bg/article/38589-Ivo-Ivanov-pisha-za-da-ne-ostavyam-mozaka-si-da-se-shlyae-iz-Vselenata/gallery/90918


сряда, 19 януари 2022 г.

ЗА ВЪРХОВНАТА ИЛЮЗИЯ - ЧЕ СИ САМ/А...

 

...и че така трябва да се научиш да живееш

Душата идва от Цялото, от Небето и никога не може да забрави, че е птица, дълбоко в себе си. Но сега е в тяло и върви по земята, като човешко същество. И се лъже, че само може да върви, че не може вече да лети... Че е отделна и сама. Че другите са Други, и Бог е далече, и тя няма вече крила, няма я закрилата на Любовта, на Небесата и... започва Пътя по Земята. Гравитацията - и за душата. Хората поемат по различни пътища, със своите въплътени души. За тези, които не прогонват душата си далече, потъвайки в пълна самозабрава в материята, има два основни Пътя напред, изглеждащи противоположни, но същността (на Душата) си остава същата, защото просто няма как да се промени. И тези два Пътя са: ще ги нарека условно - на Войника и на Лирика. Войникът се отдава на Пътя на самодисциплината, пътя на отделеността от другите, пътя на това да си Силен Сам. Не от лошо, просто приема и прегръща правилата на земния живот, правилата на гравитацията, да ги нарека така. Правилата на илюзията, че трябва да вървим, отделно, да станем силни, отделно, да обичаме и да се грижим за себе си, за да можем да дадем любов и грижа и на другите, когато е нужно. Това е пълно зачитане на правилото, че си само в своята кожа, само това зависи от теб напълно и приемане на това правило - стъпил си здраво на земята и ще изпълниш човешката си мисия достойно, докрай. Докато трябва... Този път, разбира се, пази отлично човешкото достойнство. Стига да не наранява, да е съзнателен Път на самодисциплина, да е отдаден на (подобряване на) Живота - за себе си и за другите - има много благородство в този път, макар да го нарекох с военно име, той е миролюбив всъщност. Нали ви казах - същността на Душата не се променя, а тя е Любов и благородство, и само избираме различни Пътища за проявяването й. Но илюзиите си остават илюзии. А земното винаги ще остане илюзия от гледна точка на Душата /аз нея взимам за най-истинна мярка, видно е, нали/. Другият Път - на човека, който запазва спомена за Цялото жив в себе си, копнежа по Любовта и по липсата на отделеност, копнежа за полет и за Небе - също... Това е лиричният път. По-нежният Път изглежда, но е не по-малко суров за Душата, всъщност. Това е Пътят на отказа да повярваш, че вече можеш само да ходиш по земята, че сега можеш само това, докато си в тяло, че Любовта и Цялото са вече недостъпни за теб по някакъв начин и си една Сама, Отделна Душа... Човек е смес от двете - Небе и Земя и зависи много на какво ще повярва повече, това определя Пътя напред. Лириците, общо взето - по-чувствителните хора, и обикновено - хора на изкуството - търсят постоянно Любовта и Взаимодействието с Другите, с Другото, с Другия... Те не мразят себе си, но отказват да се грижат сами за себе си, склонни са към саморазрушение заради по-болезнените си чувства и стремежи, към алкохол и наркотици, към желание за забрава и бягство, към зависимости... Но същността на Душата е една, и тя е Любов и Благородство. Богоподобие... Какво жадува Лирикът в човека? Жадува да се грижи за Някого и да получи грижа в Замяна. Да даде и да получи. Да Взаимодейства. Да унищожи Илюзията, че е Сам, отделен, или по-скоро че Душата му е сама и отделна. Да припомни и на Другите, че Цялото е Истината. Това е съзнателна уязвимост. Оголване на душата пред Другите. Ако един човек е избрал другия път, практичния, самодисциплинирания, и да речем прави обувки - няма да има нужда от особена емоция и вълнение покрай това как ще бъдат купени и приети (и носени) от Другите - това е Земното. По-спокойното начало. В хармония с гравитацията и тукашните закони. Но ако някой търси да живее и да изплаче Истините не сам, а ЗаЕдно с Другите, или с Някой друг - той ще се вълнува много - как е приета песента му, или книгата му, или друга творба... С огромна емоция ще очаква обратна връзка, защото естеството на работата му е Небесно (знание), припомняне на Истини, Копнеж... Нали песента му ще е постигнала целта си, ако разплаче този, който слуша - гласа, текста, музиката... Цялото! И вижте - парадоксално може би - но всички сме еднакво уязвими. Всички с душа. Защото и войникът може да загине рано на бойното поле, въпреки добрите грижи за тялото си (но е Смел, нали така - това е важното!). Не по-малко Смел е този, който разкрива Сърцето си и неговите истини публично. Неговите копнежи за Мир и Любов. Както е направил Джон Ленън, например. Но и той загина рано, знаете. Застрелян от почитател, който си мечтаел да стане по някакъв начин популярен като идола си, поне за малко... Всъщност Войникът и Лирикът може да сменят местата си в един момент - човек се уморява от едно и също... Благородството на душата ще остане. Както и илюзията и борбата с нея под една или друга форма.
И смъртта затова ни плаши - изглежда като липса на взаимодействие. Като липса на шанс... Но ако Душата не е впримчена в пръстта или пепелта и отлети бързо в Другия свят - няма проблеми тогава. Ще продължи Пътя си и Взаимодействието си. Всъщност дори когато човек е сам, край река, например, в планина, сред дървета, сред природата - той пак Взаимодейства и съзерцава, приема и предава, и е повлиян, и влияе, но не с човешка душа, а с други души. С душата на реката, с душата на планината, с душите на растенията... Защото всичко е одушевено, наистина. Може човек, например, да поплува в спокойно море и да се почувства чудесно повлиян от това (морето го е приело, приютило за малко, било е Утроба и Майка сякаш, за малко), а човекът може да се отблагодари със стих, с песен, с чувство на обич към морето - в този момент или въобще. Или към реката... Или към планината, или към полето... Към дома дори, макар стените да са (уж) бездушни. ...
Всъщност Бог е пожелал Първи взаимодействие и затова най-вероятно е Създал Всичко Останало... Вярвам, че не е искал да се докаже като Най-Велик и Всемогъщ, а просто да Взаимодейства... Да има Някой, за когото да се Грижи... Някой, който да има нужда от Него... Така родителите (бъдещите) копнеят някой да има нужда от тях и се стремят да имат Деца... Да ги прегръщат, да ги Обичат, да преживеят много неща заедно, да Взаимодействат - Цял Един Живот... Затова търсим Любим Човек... За Цял Един Живот... Или за Много Животи... Затова отправяме молитви понякога. Затова се молим да сме Живи и Здрави - иначе за какво ни е Животът и Здравето, ако не бихме могли с Никой и с Нищо да Взаимодействаме?!... Затова е нужно да изразяваме Любовта си и желанието за Грижа - те напомнят Истината, че Никой не е роден сам за себе си. Или за да развива само себе си (своето тяло или пък своята душа). Това е най-голямата Илюзия. Всеки е роден за Някого, за Нещо... И ако е истински жив - вечно търси Това, на което принадлежи...
И Любовта е върховният закон, защото заради нея Господ е създал Нещо въобще, заради Онзи първи Стремеж... Да не е Сам и Силен. Да има някакво Взаимодействие. Взаимност. ВЗАИМНОСТ!... В заем, за малко, за епохи всъщност, за колкото Животът трае, но да Има...
И ето така Нас ни Има.
И нека не забравяме, че Душата е Птица и принадлежи на Небето, нека сме силни и взаимодействащи. Аз мога да прегърна своите рамене с ръцете си, да чувствам нежността на кожата на гърба си. Но зная, чувствам, че тази на Другия е същата като моята! Съвсем същата понякога... И граници Няма. Душата завинаги принадлежи на Цялото, на Небето. Любовта е Всичко. Затова имам Живот, и Глас, и Думи - да Изразя Това.
...

P.S. Изображението е от тази статия (може да е полезна някому, затова споделям линк) - www.nytimes.com/…/pandemic-wellness-hugging.html






вторник, 18 януари 2022 г.

НЕ ВСИЧКО Е СУЕТА!...

 НЕ ВСИЧКО Е СУЕТА

Не всичко е суета,
щом на света
живял е Христа,
щом Душата проявява Любовта!
Как да повярвам, че суета е всичко,
щом през вековете Бог храни
растения, хора, птички...
И лек дава - за всички рани,
за всички...
Мога ли да нарека суета
Любовта,
когато хората прегръщат своите деца
и ги пазят от болестите, от глада и студа...
Нищо не е суета,
щом има Божие обещание
за нова цветна дъга
над света -
някои я виждат в свято съзерцание...
Любовта обещава и твори
нови, безкрайно нови съдби
за нашите души -
те стигат чак до далечните звезди...
Затова Любовта обикнах.
В нейната Душа аз вникнах.
Не всичко е суета!
Душата на Любовта
е далеч, отвъд това!
Тя го доказва
отново и отново на света...
Делфини волно скачат под дъгата
и стопява се в Океана тъгата...
Новото тихо расте
под прастарото необятно небе...
"Суета на суетите - всичко е суета!",
възкликнал един човек някога,
в стари времена.
Но аз няма да се съглася,
защото познавам човешката душа.

Кристина Митева
18.01.2022

/фотографията е от интернет, виждала съм на живо делфини само в Делфинариума във Варна.../





четвъртък, 13 януари 2022 г.

"ЗЕМНА АЗБУКА"

 

ЗЕМНА АЗБУКА

А е за Ангелът, който стана човек на Земята
Б е за Бога, но и за Болката и Борбата
В е за Времето, но и за Вярата
Г е за Голготата - съдба...
Д - за Дървото и за Доброто, които Дават
Е - за Енигмата и за Едното, което всичко съдържа
Ж - за Живота и Жаждата
З е за Злото, което ще се превърне в Добро
И - за Искрата
К - за Красивото, вложено в нас...
Л - за Любимите
М е за Мислите, които са повече от звездите в безкрая
Н - за Надеждата, без която не може
О - за Огъня, който е в душата човешка
П е за Пътя
Р - за Раждането, без което ни няма
С е за Светлините и Сенките
Т - за Тъгата...
У - за Умората, но и за Успехите и Утехата
Ф - за Фантазията, пътуваща сред звездите...
Х е за Хората, които подават ръка в трудно време
Ц е за Цветовете на дъгата
Ч - за Човешкото...
Ш - за Широтата на небето и душата
Щ - за непонятното Щастие...
Ъ - за Ъглите, зад които се крие съдбата
Ю - за Юздите, които държат ни във Пътя
Я ... за Ябълката на Познанието, от която все пак Ядохме...
...
И вече знаем Земната Азбука...







И текстът, и снимката са авторски - на Кристина Митева. Всъщност и на Ангела, който е диктувал...


понеделник, 10 януари 2022 г.

Рисуваме с моето дете и събираме боклук :)

 



















"В реката на времето" - песен


 


Текстът на песента: В реката на времето живея света, в реката на времето работя и спя, в реката на времето спя и сънувам, почивам и плувам... В реката на времето греша и поправям се, деня и нощта рисувам... На брега – безвремие обичам завинаги В реката на времето спя и будувам, в реката на времето някак аз плувам... Отпускам се, плача... На брега на безвремието само обичам В реката на времето с бури се боря, там аз отивам без куфар и пояс... В реката на времето раждам се и умирам... На брега – безвремие обич намирам... Обич намирам


P.S. Песента е осъществена със специалното съдействие и участие на музиканта Константин Кучев