понеделник, 29 юни 2020 г.

За безусловната любов, прошката и състраданието


"Антъни Рей Хинтън прекарва в затвора 30 години със смъртна присъда за престъпление, което не е извършил. По време на убийствата, за които е осъден, той бил на работа в затворена фабрика в щата Алабама, но когато го арестуват, полицаите му казват, че ще влезе в затвора, защото е чернокож. Той прекарва 30 години в килия метър и петдесет на два метра, при строга изолация, като му е позволено да излиза навън само един час дневно.
Когато след скалъпен процес Антъни е осъден на смърт, той се чувства гневен и съсипан заради начина, по който американската правосъдна система унищожава живота му.
„Когато никой не вярва на нито една твоя дума, в крайна сметка ти спираш изобщо да говориш. Сутрин не казвах „Добро утро!“. Не казвах „Лека нощ!“. Не казвах „Как си?“. На никого. Ако пазачите искаха някаква информация от мен, пишех отговора си на лист хартия. Бях гневен! – разказва той. – Но на четвъртата година, един ден чух човек от съседната килия да плаче. Тогава изведнъж усетих, че любовта и състраданието, на които ме беше възпитала майка ми, се събудиха в мен. Попитах го какво се е случило. Той отговори, че току-що е научил, че майка му е починала. Казах му: „Погледни го по друг начин. Сега има някой на небето, който ще свидетелства за теб пред Бог.“ После му разказах един виц и той се разсмя. Внезапно гласът ми и чувството ми за хумор се завърнаха. В продължение на 26 години след тази нощ се опитвах да се фокусирам върху проблемите на другите и когато настъпеше краят на поредния ден, в който правех това, осъзнавах, че не бях мислил за своите проблеми.“
Така Хинтън успява да изпълни с любов и състрадание едно място, по принцип лишено от любов, открива радостта в едно от най-безрадостните кътчета на планетата.
Докато е в крилото на смъртниците, става свидетел как 54 души излизат от килиите си и се запътват към камерата за екзекуции. Пет минути преди изпълнение на екзекуцията той карал останалите затворници да блъскат по решетките на килиите си. „В крилото на смъртниците срещнах хора, които очевидно не са имали безусловна любов, каквато аз бях получил от майка си. Не знаех дали изобщо имат близки хора навън, дали имат приятели в затвора. Но ние станахме едно семейство и затова, когато те вървяха към смъртта си, ние блъскахме по решетките – за да им кажем: „Ние сме с теб и ще те обичаме до самия край."
По време на престоя си в затвора Хинтън става съветник и приятел не само на други затворници, но и на надзирателите, мнозина от които умоляват адвоката му да направи всичко по силите си, за да го измъкне. Върховният съд единодушно постановява освобождаването му и той най-накрая излиза от затвора като свободен човек.
„Човек не осъзнава стойността на свободата, докато не му я отнемат – казва той. – Хората се крият от дъжда, а аз тичам навън, когато завали. Как може нещо, което пада от небето, да не е ценно? Толкова години ми е липсвал дъждът, че сега съм благодарен за всяка капка, която се стича по лицето ми. Копнея за това усещане.“
Когато Хинтън е интервюиран в американското предаване „60 минути“ и водещият го пита дали е ядосан на хората, които са го вкарали в затвора, той казва, че отдавна им е простил. А водещият недоверчиво възкликва: „Но те са отнели 30 години от живота ви! Как е възможно да не сте гневен?“ Отговорът на Хинтън е:
„Ако съм гневен и озлобен, те ще отнемат и останалата част от живота ми. Не светът ти дава радостта и не той ти я отнема. Можеш да позволиш на хората да влязат в живота ти и да го унищожат, но аз отказвам някой друг да ми отнеме радостта. Ставам сутрин и нямам нужда от някой друг, който да ме разсмива. Мога сам да се усмихвам, да се смея, защото съм благословен с още един ден, а когато си благословен да видиш още едно утро, това е достатъчно да изпитваш радост. Не ходя да се оплаквам насам-натам: „Човече, нямам пукнат долар в джоба си.“
Все ми е едно дали имам пари; интересува ме дали съм благословен да зърна изгряващото слънце още един ден. Знаеш ли колко много хора имат пари, но няма да се събудят тази сутрин? Е, кое е по-добре: да имаш милиард долара и да не се събудиш, или да си разорен и да си жив? Предпочитам да съм разорен и да се събуждам всяка сутрин през тази седмица.
През юни казах на интервюиращата ме журналистка от Си Ен Ен, че имам три долара и петдесет цента в джоба си и че по някаква причина никога в живота си не съм се чувствал по-щастлив. „С три долара и петдесет цента в джоба!?“, удиви се тя. А аз ѝ казах: „Знаете ли, майка ми никога не ни е възпитавала, че всеки ден трябва да изкарваме колкото се може повече пари. Тя ни учеше какво е истинското щастие. Казваше, че когато си щастлив, хората около теб също стават щастливи. Виждам всички онези хора, които притежават много, но не са щастливи. Ето, аз прекарах 30 дълги години, ден след ден, в онази тясна килия, и се питам защо има толкова хора, които никога не са били лишени от свобода – нито ден, нито час, нито минута, – но не са щастливи. Не знам защо те не са щастливи, но мога да кажа, че аз съм щастлив, защото съм избрал да бъда такъв.“


/чрез Diana Banova







събота, 13 юни 2020 г.

ИДЕЯТА



Проект „МУЗЕЙ – ДОМ НА ДОБРОТО”

„Добрата постъпка е магическа – в нея е скрита Божествена сила. Добрата постъпка има отношение към Цялото и те свързва с цялото небе.”

Учителя Петър Дънов


Идеята за такъв музей се роди в съзнанието ми преди известно време, след прочитането на една много интересна книга за уникалните музеи у нас. Доколкото зная, точно такъв музей не е създаван никога и никъде досега. Защо да не бъде в България! Тази идея има дълбок смисъл и ще е от полза и за нашата страна, и за света. Имам представа за това какво да съдържа. В противовес на всички кошмарни новини по телевизията, радиото и интернет. Вярвам, че един такъв музей ще трогва и вдъхновява хората, и те ще излизат пречистени от него, и дори може би поне малко по-добри, както след гледането на филм, който въздейства, променя и настройва душата на по-висока честота. Чрез любов, осъзнатост и прошка. Катарзис ни е нужен обикновено, за да се изчистим от „праха на ежедневието”...







Прекрасно ще бъде да има и в реалното пространство (на София, например) такъв музей, а разбира се – и сайт, онлайн. Може да се започне със сайт /блог, тъй като е по-лесно и бързо за изпълнение. За тази идея, разбира се, ще е нужна подкрепа и от медии, институции (например Министерство на културата или Столична община), от спонсори и съмишленици – особено за реалното въплъщаване на идеята в сграда. 
 
Този музей би съдържал, например, предмети, около които да бъдат разказани историите на хора, като д-р Стефан Черкезов, заради когото има Ден на спасението - на 15 август. На тази дата той е дал живота си, съвсем млад, за да спаси други хора от горящ автобус. Има и Ден на мира на 21 септември. На 6 август пък се отбелязва Ден в памет на жертвите от Хирошима в Музея "Земята и хората" и това също е една тема, която може да бъде напомняна в името на по-доброто бъдеще на света и човечеството – и в новия музей.
 
Може да има и киноекран за трогателни филми като "Аз съм Сам" („I am Sam” – с Шон Пен, Мишел Пфайфър и музика на Бийтълс), а също и библиотека с подбрани книги, като например тези на Иво Иванов („Кривата на щастието” и „Отвъд играта”), в които има толкова красиви, трогателни и вдъхновяващи истории за доброто и човещината... А също и на Петър Дънов – има прекрасна книга, наречена "Изворът на Доброто". И Толстой има подобни... Могат да бъдат включени и книги (информация/снимки) за Ганди и Мартин Лутер Кинг. Може да бъдат показани, по някакъв начин, факти като този: българската певица Диана Дафова е избрана от индийското правителство да представя любимата песен на Ганди в световен мащаб от 2 октомври 2018 г., по случай 150 години от неговото рождение.
 
Надрелигиозно ще се говори за доброто – в посока: хуманизъм и миротворство. На език, разбираем за всички. Може някоя особено ярка и красива мисъл, посветена на доброто в човешката душа и в човешкия живот да бъдe издълбана върху камък и да стои като табела. Или да има няколко такива "крайпътни" табели из Музея. Може да има и срещи на живо, прожекции, разговори с хората, представяния и на нови книги и доброволчески инициативи. А също и списък със събрани на едно място всички благотворителни и доброволчески инициативи у нас в момента, който ще се допълва. Хората ще могат да научават за тях и да се включват, ако желаят. Ще е чудесно всеки, който иска, да оставя своето лично послание, да разкаже история за Доброто или за добър човек и така Музеят да бъдат "дописван" (тоест допълван в реално време) от хората. Може да бъдат публикувани периодично книги с мисли и цитати на хора, които вдъхновяват да разбираме /и избираме/ общочовешките ценности.


 Кристина Митева *
  
* Накратко за мен – родена съм на 4 декември 1981 г. в гр. София. Живея и днес в този град. Завършила съм езикова гимназия  през 2000 г. и специалност „Културология” в Софийски Университет „Св. Климент Охридски” - през 2005 г., с отличие. Имам три публикувани книги досега: две с нейни творби – „Планетата Земя е тъжно-синя” (изд. "Захарий Стоянов", София, 2014) и  „Слънчогледите се прераждат в слънца” (ИК "Виделина", София, 2016), както и една с интервюта с най-различни хора, отговарящи на едни и същи въпроси – по моя проект, започнат през август 2013 г. - „Един от нас споделя” (www.oneofusshares.com). Книгата с интервютата носи същото име (изд. "Либра Скорп", Бургас, 2018). В момента четвъртата ми книга влиза в печат - "Любовта е първата стъпка към безкрая" (изд. "Либра скорп", Бургас, 2020). Подготвила съм за печат и детска книжка ("Пеперуденият сън"); имам идеи и за фотоизложба, алманах с избрани творби на участници в проекта "Един от нас споделя", продължение на книгата с интервютата и др. Можете да ми пишете на crisis @ mail.bg (без разстоянията - нарочно ги изписвам сега - срещу автоматичен спам).

Желая ви всичко най-добро! <3