Мъжът, който обичаше да рисува слънчогледи...

 

Мъжът, който обичаше да рисува слънчогледи

 

Посветено на Винсент Ван Гог

 

Имало едно време един мъж,
който дълго се лутал в живота,
но не се боял – ни в зной, ни във дъжд,
да търси своя път,
да носи своя кръст.

Той скитал дълги години по широкия свят–
гладен, мръсен, отритнат, самотен, нерад...
Но все пак намирал сили в духа си
да се учи и да продължава
красотата – дори и в грозното – да изобразява.

Обречен сякаш на глад и страдание,
той никога не спирал да търси и да се вълнува,
и намирал в изкуството си едничко упование –
в изкуството си да рисува.
(Искрено, без никога да се преструва.)

Опитал се да служи в свойта младост и на Бога,
но проповедник така и не станал..
“Светец” обаче го зовяли бедните миньори от Боринажа,
за които като брат се грижел той,
и от своя залък ги хранел...
Без да дели хората на “чужд” или “свой”.

Сред работници и селяни се чувствал най-добре,
на бедни и на проститутки, не се боял приятел да бъде.
А те – те не знаели, че творчеството му ще пребъде.
Но знаели, че е добър човек,
и че за техните болки имал лек.

И в Лондон, Етън и Хага –
навсякъде бил без дом, в бедни квартири,
но той и друго не дирел...
Непознал ласка, топлина и уют в живота си нерад,
нему стигала любовта на Тео – неговия брат.
Друга нямал на този свят.

От светския Париж – с художниците много,
той избягал и стигнал сам – до Арл и лудостта...
Животът винаги се държал с него тъй строго!
Но той бил обречен и в лудостта си да вижда красота.
И я рисувал щедро, скитайки из жарки поля..
Без шапка дори – да го пази от слънцето..
Без грам суета.

Неуморно се усъвършенствал,
и изливал своята несподелена обич
към хората и към света –
ден и нощ, в безброй платна.
Платна, изпълнени със жар и светлина...

Завещал ги накрая на света –
крайно изтощен
и вече безвъзвратно в плен
на припадъците и на лудостта.

В разцвета на живота си,
но вече уморен до смърт,
сам сложил край на земния си път.
В последен пристъп на решителност –
да се живее страстно, смело и докрай.
След куршума, с димяща лула във ръка,
той мълчаливо и тихо изчакал смъртта.
За да се влее душата му в синия безкрай...

Приживе, така и не разбрал,
че е обезсмъртил любовта си към света,
цялата излята в парещите му платна.

Почива в мир сега,
в тих край, в провинциално селище,
брат му Тео погребан е до него.
Това е той –
мъжът, който обичаше да рисува слънчогледи...

***

Тези стихове са част от книгата "Слънчогледите се прераждат в слънца"

За нея повече можете да прочетете ето тук, например:

portal12.bg/shop/Слънчогледите-се-прераждат-в-Слънца--Кристина-Митева-1-809

 

картината е от интернет