За Джейсън и закачалките
Въпреки тежкия си живот, той e сто пъти по-велик от самозабравилите се хулигани на стадиона.
Днес мислех да пиша за американския национален отбор по баскетбол и за това какви изненади са приготвили Леброн, Дуейн и гениалният треньор Майк Кшишевски за останалия свят по време на предстоящото световно в Япония. Две неща ме отклониха от намерението ми: група оскотели дегенерати в сектор „Б” и едно мое пътуване до тихоокеанското крайбрежие. Така че, анализите на Дрийм тийм ще трябва да почакат, защото днес искам да напиша статия специално за закачалките. Закачалките, виждате ли, са от огромно значение, тъй като... но нека не избързваме. Всяко нещо с времето си.
Миналата седмица научих за грозните изстъпления на мача между Левски и грузинския Сиони. Шокираните колеги ми разказаха за факлите, за безсмислената вандалщина, за опасните взривове, счупени седалки и обезумели фанатици на трибуните. И в опитите си да намеря някаква логика в цялата тази лудост, се върнах много години назад, когато като студент в Канзаския университет се наех да напиша дисертация, в която да съпоставя нивото на агресия между ниски и високи баскетболисти.
Хипотезата ми бе, че по-ниските играчи ще бъдат далеч по-агресивни според стандартната скала на Бъс-Дърки. „Брилянтната” ми идея обаче, се провали, тъй като се оказа, че практически същото изследване е било направено преди години от психолог в щата Ню Йорк. Освен всичко друго, той установил, че по-ниските старшини от пътната полиция са глобявали три пъти повече шофьори, отколкото високите им колеги.
Злополучният ми опит за дисертация ми даде възможност да се потопя до шията във всички възможни теории за естеството на човешката агресия. Една от най-разпространените тези принадлежи на Зигмунд Фройд и Конрад Лоренц, които гледат на човешката агресия като на вътрешна необходимост.
Според д-р Фройд всички ние сме движени от няколко самоунищожителни инстинкта, които влизат в директен конфликт с не по-малко силния инстинкт за самосъхранение. Резултатът е опасен: агресия, която или трябва да бъде осъществена, или да намери катарзис. Катарзис е гръцка дума и означава „пречистване”. Според Лоренц агресивният футболен фанатизъм е социално приемлива форма на катарзис. Има и социална теория за агресията, според която тя се натрупва почти като някакъв продукт в човека под въздействието на стрес, лични проблеми и т. н.
Ако погледнем механично на нещата, човекът е един цилиндър с постепенно покачващо се налягане. В даден момент то достига критична стойност и цилиндърът има две възможности – или да експлодира, или да отвори някаква клапа, която да освободи налягането. Тази клапа в много случаи е футболният мач. Нашите хулигани, разбира се, не са единствени. Всички сме запознати с безумието на английските фенове.
На Острова нещата често излизат извън всякакви граници. Наскоро дори имаше едно интересно проучване, в което всеки четвърти футболен фен във Великобритания е посочил любимия си клуб като най-важното нещо в живота си. За 25% от феновете отвъд Ламанша няма по-важно нещо от футбола. Нито майка им, нито съпругата, децата, родината, околната среда или каквото и да било друго!
Само преди няколко часа се върнах от Портланд, щата Орегон, където снимах лагер на елитни волейболистки. Очаквах да науча много тайни от легендарния треньор Тери Лискевич, но се оказа, че най-интересният урок получих по дългия път от летището до хотела. Орегон е огромен и красив щат с великолепни планини, гъсти иглолистни гори и грандиозни зъбери, хапещи безкрайното тихоокеанско крайбрежие.
Щатът е известен и с това, че там е разположено огромното леговище на компанията „Найк”. Но въпреки че Орегон разполага със силни университетски отбори, тук почти не съществува професионален спорт. Няма американски футбол, бейзбол, хокей или футбол. Единствената утеха за запалянковците в този щат е безобразно слабият отбор от НБА Портланд Трейл Блейзърс. И напълно естествено милиони орегонци са маниакално привързани към тима, въпреки че години наред той дращи като простреляна котка по дъното на таблицата.
Така че, не се учудих, когато Бил, шофьорът на таксито, ме заговори на тема Трейл Блейзърс. Но разговорът пое в неочаквана посока, защото вместо за баскетбол словоохотливият Бил ми разказа по много колоритен начин историята на Джейсън Тейлър – един от най-всеотдайните фенове на многострадалните Блейзърс. Явно през последната седмица целият щат е станал съпричастен на неговите премеждия, благодарение на местния спортен журналист Джон Канцано, който решил да надникне в света на един обикновен фен и без да иска, се е натъкнал на голяма житейска драма.
Историята на Тейлър ме натъжи и ми зададе много въпроси, на които все още нямам отговор. Казват, че спортните фенове са импулсивни, и може би това обяснява факта, че Джейсън се е оженил едва 18-годишен. Помните ли голямата си ученическа любов? В 99% от случаите тя е нетрайна, обречена и пълна с детски наивитет. Но понякога, много рядко, някой успява да се промъкне точно в този един вълшебен процент, в който още от първия опит съдбата среща двама души, създадени един за друг.
Така е станало и с Джейсън и Роксан и още като тийнейджъри те сложили началото на чудесно семейство. Първо се родили двете им дъщери, а през 2001 на света се появил и синът им Пейтън. Бащата бил луд на тема баскетбол и веднага заразил децата с фанатичната си привързаност към Портланд. Телевизията не предавала всички мачове, така че той често събирал децата около радиото, за да слушат директните репортажи. От време на време дори успявал да намери евтини билети и всички отивали на мач.
Двамата родители били здрави, млади и пълни с енергия, разполагали със скромни, но стабилни доходи и дори успели да купят малка къща. Но истината за Щатите е, че тук има както американска мечта, така и американска трагедия, която за съжаление е на всяка крачка. За разлика от Западна Европа, няма силна спасителна мрежа за социално слабите. Американците имат един зловещ израз: „Да изпаднеш от системата.”
Докато си платежоспособен и си част от интензивен работен цикъл, всичко е наред. Но когато поради една или друга причина излезеш от тази социална матрица, системата няма нищо против да изпаднеш от нея и да бъдеш забравен. Най-често това става поради заболяване или безработица. Здравното осигуряване е много порочно и е движено от необясними контрасти.
От една страна, американската медицина е способна на чудеса и е толкова напреднала, че лекарите са в състояние да присадят мозък дори на Памела Андерсън. В същото време по-бедните нямат достъп до елементарни лекарства, а една операция може да те вкара в непосилни дългове до края на живота ти, дори и да разполагаш със застраховка.
Един ден съпругата на Джейсън е покосена от рядко заболяване, наречено миелодисплазия, и претърпява над 600 преливания на кръв. Казват, че хората, които дълго се надбягват със смъртта, усещат безпогрешно приближаването й. В последните си дни Роксан придърпала мъжа си до болничното легло и прошепнала: „Мислиш ли, че Пейтън ще си спомня за мен?” И в този момент Джейсън преглътнал сълзите си и обещал, че няма да позволи на нито едно от децата да я забрави. Сигурно затова днес целият им дом е облепен с нейните снимки. Лицето й дори е татуирано на рамото на Джейсън – само и само децата никога да не забравят майка си.
Никой никога не е могъл да обясни защо нещастието не идва само. Защо съдбата е такава несправедлива злосторница? Миналата година, малко след смъртта на съпругата си, Джейсън бил съкратен. И ето така – без излишни церемонии и обяснения, системата изхвърлила Джейсън и трите му малки деца от себе си. Въпреки че имал диплома, той просто не успял да си намери работа. Сметките го смазали напълно, Джейсън загубил къщата си и се настанил в разнебитена барака в един от най-бедните квартали на Портланд. Срещу минимално възнаграждение започнал да разнася вестници по домовете в опасното гето „Фелъни Флетс”. Никой не смеел да върши тази работа, защото там буквално свистят куршуми и дори полицията е безсилна.
Джейсън ставал в 4 сутринта, слагал спящите, облечени с пижами деца на задната седалка и тръгвал да разнася вестниците, без да е сигурен дали ще се върнат живи. Но най-унизителни били купоните за храна, които 29-годишният баща трябвало да изпроси от социалните служби. Те са предвидени за най-бедните и осигуряват временен достъп до най-необходимите продукти, като мляко и хляб. И въпреки всичко, Джейсън намирал сили да мисли и за любимия си отбор и всеки път, когато имал достъп до компютър, пишел по някой имейл на журналиста Джон Канцано, с когото обичал да обсъжда играта на Портланд. Въпреки грижите, семейството пак продължавало да се събира около радиото, за да слуша репортажите от мачовете. Възможно е именно мислите за любимия отбор да са ги предпазили от тотално отчаяние.
Един ден Джейсън се сдобил с шест билета за срещите на Трейл Блейзърс – по два на мач. Кой знае от какво се е лишил? Сигурно се е бръснал с месеци с едно и също ножче или е ял веднъж на два дни, но явно за него жертвата е била оправдана. И така, на три пъти той намирал човек да гледа две от децата и едно по едно ги завел на мач. За да се почувстват и те като част от отбора, да усетят неповторимата атмосфера в огромната зала, да има малко блясък и в техния живот.
След като Бил ме закара в хотела, прочетох от начало до край очерка на Канцано, който решил да посети бащата и трите му хлапета. Прочетох за бедния им дом, за калната улица, за мравките, които пълзели навсякъде в кухнята и от които семейството трябвало да крие храната. Прочетох за това, колко усмихнати и безгрижни изглеждали трите деца явно поради неимоверните усилия на всеотдайния баща. Прочетох и за единствения признак на слабост от страна на Джейсън: „Честно казано, понякога не издържам и се разплаквам, но се скривам в гардероба, за да не разстройвам децата.” Какъв простичък, но великолепен катарзис!
Теориите на Фройд и Лорнец за инстинктивното естество на агресията донякъде дават извинение на озверените футболни фанатици. Но в последните години тези теории бяха оборени и разкритикувани поради опростения им подход към човека. Независимо от проблемите в живота, всеки възрастен човек разполага със свободна воля и с разбиране за нравствени стойности, за добро и зло. На тази база всеки един от нас може да вземе най-елементарно правилно решение на стадиона. Не е необходимо да съм фен на Левски, за да се отнасям с уважение към този отбор. Той разполага с изключителна, 90-годишна история и е дал на България толкова много легендарни личности, незабравими мигове и поводи за гордост. Сигурен съм, че истинските фенове на сините нямат нищо общо с пироманите на стадиона от миналата седмица.
Но какво точно научихме от цялата тази история, като изключим, че трябва да се пазим от ниски катаджии? Ненормалници има навсякъде: има ги и у нас, и в Германия, и в Англия. Има ги и в САЩ. Винаги е имало и ще има откачалки. Но има и закачалки. За тях е този материал. Те и без това са единствените, които са стигнали чак до края на тази статия.
Откачалките, които тепърва навлизат в дебрите на втората сигнална система, съм ги загубил още на второто изречение. Закачалките, слава Богу, са повече. В тях е надеждата, защото за тях винаги може да се закачи по нещо: я някоя ценна мисъл, я добра дума, я бъдещето на три осиротели деца. А понякога най-надеждните от тях дори влизат в гардероба при другите закачалки, за да проронят по някоя изстрадана сълза. Но после излизат със сухи очи и продължават да борят живота. Като Джейсън Тейлър, който някак е успял да стане сто пъти по-велик фен от всички олигавени, самозабравили се хулигани на стадиона. При това без да е хвърлил нито една бомбичка.
Иво Иванов,
"Отвъд играта" (ако не се лъжа - в тази книга е включен текстът)
източник на статията: ivo.ucoz.com/index/0-24
За неговата книга "Кривата на щастието" съм писала тук:
kristinamiteva-writer.blogspot.com/2015/02/blog-post_26.html
снимка: Владимир Томашевич, личен архив
източник на снимката: eva.bg/article/38589-Ivo-Ivanov-pisha-za-da-ne-ostavyam-mozaka-si-da-se-shlyae-iz-Vselenata/gallery/90918
Няма коментари:
Публикуване на коментар