ЗА ВЪРХОВНАТА ИЛЮЗИЯ - ЧЕ СИ САМ/А...

 

...и че така трябва да се научиш да живееш

Душата идва от Цялото, от Небето и никога не може да забрави, че е птица, дълбоко в себе си. Но сега е в тяло и върви по земята, като човешко същество. И се лъже, че само може да върви, че не може вече да лети... Че е отделна и сама. Че другите са Други, и Бог е далече, и тя няма вече крила, няма я закрилата на Любовта, на Небесата и... започва Пътя по Земята. Гравитацията - и за душата. Хората поемат по различни пътища, със своите въплътени души. За тези, които не прогонват душата си далече, потъвайки в пълна самозабрава в материята, има два основни Пътя напред, изглеждащи противоположни, но същността (на Душата) си остава същата, защото просто няма как да се промени. И тези два Пътя са: ще ги нарека условно - на Войника и на Лирика. Войникът се отдава на Пътя на самодисциплината, пътя на отделеността от другите, пътя на това да си Силен Сам. Не от лошо, просто приема и прегръща правилата на земния живот, правилата на гравитацията, да ги нарека така. Правилата на илюзията, че трябва да вървим, отделно, да станем силни, отделно, да обичаме и да се грижим за себе си, за да можем да дадем любов и грижа и на другите, когато е нужно. Това е пълно зачитане на правилото, че си само в своята кожа, само това зависи от теб напълно и приемане на това правило - стъпил си здраво на земята и ще изпълниш човешката си мисия достойно, докрай. Докато трябва... Този път, разбира се, пази отлично човешкото достойнство. Стига да не наранява, да е съзнателен Път на самодисциплина, да е отдаден на (подобряване на) Живота - за себе си и за другите - има много благородство в този път, макар да го нарекох с военно име, той е миролюбив всъщност. Нали ви казах - същността на Душата не се променя, а тя е Любов и благородство, и само избираме различни Пътища за проявяването й. Но илюзиите си остават илюзии. А земното винаги ще остане илюзия от гледна точка на Душата /аз нея взимам за най-истинна мярка, видно е, нали/. Другият Път - на човека, който запазва спомена за Цялото жив в себе си, копнежа по Любовта и по липсата на отделеност, копнежа за полет и за Небе - също... Това е лиричният път. По-нежният Път изглежда, но е не по-малко суров за Душата, всъщност. Това е Пътят на отказа да повярваш, че вече можеш само да ходиш по земята, че сега можеш само това, докато си в тяло, че Любовта и Цялото са вече недостъпни за теб по някакъв начин и си една Сама, Отделна Душа... Човек е смес от двете - Небе и Земя и зависи много на какво ще повярва повече, това определя Пътя напред. Лириците, общо взето - по-чувствителните хора, и обикновено - хора на изкуството - търсят постоянно Любовта и Взаимодействието с Другите, с Другото, с Другия... Те не мразят себе си, но отказват да се грижат сами за себе си, склонни са към саморазрушение заради по-болезнените си чувства и стремежи, към алкохол и наркотици, към желание за забрава и бягство, към зависимости... Но същността на Душата е една, и тя е Любов и Благородство. Богоподобие... Какво жадува Лирикът в човека? Жадува да се грижи за Някого и да получи грижа в Замяна. Да даде и да получи. Да Взаимодейства. Да унищожи Илюзията, че е Сам, отделен, или по-скоро че Душата му е сама и отделна. Да припомни и на Другите, че Цялото е Истината. Това е съзнателна уязвимост. Оголване на душата пред Другите. Ако един човек е избрал другия път, практичния, самодисциплинирания, и да речем прави обувки - няма да има нужда от особена емоция и вълнение покрай това как ще бъдат купени и приети (и носени) от Другите - това е Земното. По-спокойното начало. В хармония с гравитацията и тукашните закони. Но ако някой търси да живее и да изплаче Истините не сам, а ЗаЕдно с Другите, или с Някой друг - той ще се вълнува много - как е приета песента му, или книгата му, или друга творба... С огромна емоция ще очаква обратна връзка, защото естеството на работата му е Небесно (знание), припомняне на Истини, Копнеж... Нали песента му ще е постигнала целта си, ако разплаче този, който слуша - гласа, текста, музиката... Цялото! И вижте - парадоксално може би - но всички сме еднакво уязвими. Всички с душа. Защото и войникът може да загине рано на бойното поле, въпреки добрите грижи за тялото си (но е Смел, нали така - това е важното!). Не по-малко Смел е този, който разкрива Сърцето си и неговите истини публично. Неговите копнежи за Мир и Любов. Както е направил Джон Ленън, например. Но и той загина рано, знаете. Застрелян от почитател, който си мечтаел да стане по някакъв начин популярен като идола си, поне за малко... Всъщност Войникът и Лирикът може да сменят местата си в един момент - човек се уморява от едно и също... Благородството на душата ще остане. Както и илюзията и борбата с нея под една или друга форма.

И смъртта затова ни плаши - изглежда като липса на взаимодействие. Като липса на шанс... Но ако Душата не е впримчена в пръстта или пепелта и отлети бързо в Другия свят - няма проблеми тогава. Ще продължи Пътя си и Взаимодействието си. Всъщност дори когато човек е сам, край река, например, в планина, сред дървета, сред природата - той пак Взаимодейства и съзерцава, приема и предава, и е повлиян, и влияе, но не с човешка душа, а с други души. С душата на реката, с душата на планината, с душите на растенията... Защото всичко е одушевено, наистина. Може човек, например, да поплува в спокойно море и да се почувства чудесно повлиян от това (морето го е приело, приютило за малко, било е Утроба и Майка сякаш, за малко), а човекът може да се отблагодари със стих, с песен, с чувство на обич към морето - в този момент или въобще. Или към реката... Или към планината, или към полето... Към дома дори, макар стените да са (уж) бездушни. ...

Всъщност Бог е пожелал Първи взаимодействие и затова най-вероятно е Създал Всичко Останало... Вярвам, че не е искал да се докаже като Най-Велик и Всемогъщ, а просто да Взаимодейства... Да има Някой, за когото да се Грижи... Някой, който да има нужда от Него... Така родителите (бъдещите) копнеят някой да има нужда от тях и се стремят да имат Деца... Да ги прегръщат, да ги Обичат, да преживеят много неща заедно, да Взаимодействат - Цял Един Живот... Затова търсим Любим Човек... За Цял Един Живот... Или за Много Животи... Затова отправяме молитви понякога. Затова се молим да сме Живи и Здрави - иначе за какво ни е Животът и Здравето, ако не бихме могли с Никой и с Нищо да Взаимодействаме?!... Затова е нужно да изразяваме Любовта си и желанието за Грижа - те напомнят Истината, че Никой не е роден сам за себе си. Или за да развива само себе си (своето тяло или пък своята душа). Това е най-голямата Илюзия. Всеки е роден за Някого, за Нещо... И ако е истински жив - вечно търси Това, на което принадлежи...

И Любовта е върховният закон, защото заради нея Господ е създал Нещо въобще, заради Онзи първи Стремеж... Да не е Сам и Силен. Да има някакво Взаимодействие. Взаимност. ВЗАИМНОСТ!... В заем, за малко, за епохи всъщност, за колкото Животът трае, но да Има...

И ето така Нас ни Има.

И нека не забравяме, че Душата е Птица и принадлежи на Небето, нека сме силни и взаимодействащи. Аз мога да прегърна своите рамене с ръцете си, да чувствам нежността на кожата на гърба си. Но зная, чувствам, че тази на Другия е същата като моята! Съвсем същата понякога... И граници Няма. Душата завинаги принадлежи на Цялото, на Небето. Любовта е Всичко. Затова имам Живот, и Глас, и Думи - да Изразя Това.

...

P.S. Изображението е от тази статия (може да е полезна някому, затова споделям линк) - www.nytimes.com/…/pandemic-wellness-hugging.html