...Видях много пъти как възкресява красотата и силата на някого... Как дарява и вдъхва нов Живот!
Бях свидетел на някои от чудесата Му, и разпознавам в душата си онези, които също са били свидетели... и са ги съхранили в паметта си, с Любов и благодарност
Как мога да не вярвам, когато са ме спасявали и са ми помагали... И са ми дарявали... Нужното.
Как мога да не вярвам, когато Животът ми неведнъж е бил съхранен. И аз помня това...
Как мога да не вярвам, когато Бог ми помогна да дам Живот и аз!...
Как мога да не вярвам, когато виждах Неговите проявления неведнъж, в различни черти и лица... В различни характери. Но все - с нещо красиво в тях, в което се влюбвах... Да, аз се влюбвах в живота си в различни очи и гласове!...
Как мога да не вярвам, когато - при все това - разбрах, че човек може да е Верен на Един в Любовта, когато даде обет и се свърже с някого в свещен съюз...
Как мога да не вярвам, когато виждам, че това, което е в мен, е и в много други, същото или много, много подобно...
И как мога да не простя, да не прощавам грешките, след като помня своите и ме боли, и ми е горчиво в Душата, заради тях?
Как мога да забравя Христовите думи:
"Нека, който е безгрешен - пръв да хвърли камъка."
!
Друг път още по темата, а сега...
Споделям сега нещо, което написах преди 20-на години, че и малко повече, на около 23 бях тогава... Старо, но златно! Казвали са ми... 10-на години преди да създам проекта си "Един от нас споделя"... С Любов:
ЕДИНЕНИЕ
“При все че съм един, Аз ще стана много.”
(древноиндийска мъдрост)
Родени сме и умираме сами.
Но в любовта едно цяло сме били…
Това нашепва мъдростта
на нечии сърца.
Някога – казват - Духът се бил разделил
на безброй малки частици,
за да се съедини в океан отново
чрез нас – отделните капки…
Разпаднал се, за да познае себе си,
да се обикне и пак в цялост да се съедини -
като счупена на хиляди парчета чаша,
която за нов живот може да се възроди.
Духът се разпаднал на безброй парчета,
за да избяга от своята самота,
но всъщност само отредил така
на своите частици още по-голяма самота…
Залутали се те отчаяни,
безполезни като парченце стъкло,
забравило за произхода си от едничка чаша,
блестяла нявга цяла в свойта красота…
И започнали да се порязват,
вместо да се слепват отново в чаша,
защото рядко си пасват, с ръбовете си остри…
Сякаш не разединил, а счупил се Духът!
И единението във красота,
така трудно е сега…
В чаша, от която да се пие
Живата Вода – Любовта – онази, безусловната…
Едно и също са убиец и новородено дете
за позналото Духа сърце...
Едно и също са насилник и жертва,
дявол и ангел, птицата и човекът без криле...
Но с тази мъдрост трудно се живее
в света - с толкова граници и ръбове остри,
свят на натрошени стъкла,
по които се порязват босите крака на мъдростта.
Боси са те, заради отвореното сърце,
което се моли едновременно и за убиеца,
и за новороденото дете,
за невинното, както и за омърсеното сърце…
Духът се пръснал на безброй частици,
с окървавени от търсене ръбове,
все по-остри и сами…
Орисани да търсят своето единение и светлина.
Но често в плен на мрака,
орисани от своята нащърбена и остра
като счупено стъкло,
трудна съдба…
/около 2003-та написано, а снимката е направена преди 10-на години.../
