Великолепни стихове на Петя Цонева, които споделям с нейно разрешение тук:
***
Десет етажа тишина
под стъкла натрошени,
пред които очите, зареяни в лъч, са мечтали,
под телата на ангели,
скочили в мъртвото време
от високите, бели етажи
на зимния залез,
някой диша - и цялата болка изтръпва, сломена -
там, на дъното, мъртвият мрак има пулс.
И е топъл.
Замълчете!
Надеждата трябва да бъде спасена!
Някой трябва да чуе
как тя в безнадеждното чопли,
пише кратки писма
и ги праща до мама и татко:
"Аз съм жива!
Запалих си свещ.
И ще дойдете, зная!
Тук е тихо и страшно, а аз съм със тънка забрадка.
И над мен са угаснали всички звезди на безкрая.
И земята под мен е дълбока.
Мирише на гнило.
Не на хляб, ала сигурно тази земя е потребна.
Ако, мамо, не дойдеш, тя нека ми бъде родилка.
Във утробата нейна ще вляза.
И пак ще прогледна".
Вън свисти тъмнината, но външната зима е бяла -
как вали само сухият сняг! Шумоли като риза.
И покрива горещата рана на тази раздяла
като силна упойка, предписана след епикриза.
Всъщност трябва ли друго (щом враг със врага се простиха
и делят хлебен къшей пред Бога, един и всевишен)?
Трябва само да чуем
сред най-безнадеждното тихо
как под десет етажа надеждата още е жива.
И диша.
***
Апокалиптично
Боже, времето полудя! Полудяха и хората!
Помни всичко земята - и смях, и проливана кръв.
Просто дълго мълчи. Не отвръща веднага природата.
Не прекъсва на своето майчинство пъпната връв.
Търпеливи са всички дървета - светци-мъченици са!
Издълбани, щамповани, годни за лагерна смърт.
А животните само присвиват от болката ириси,
но във себе си тихо и ангелски страшно кълнат.
Нестинарите боси опитват да минат през болката -
по граничните зони на юг се надига кръвта.
Къпят стари икони - и слънцето къпят, и хората,
и онази зелена, прииждаща болна звезда.
Опашатите змейове вече се будят. Разденва се.
Не изгрява небето. Разсъмва се близкият край.
Пада Шар планина. И човекът пропаднал е в себе си.
В своя ад, който търси уют в диагнозата рай.
А на мен ми е страшно. И мъчно. И болно за птиците,
за реките, които измиваха нашата кал.
За звездите, които прекръстваха вечер бащите ни,
за децата, които живеят сред тази печал.
Ако можех, щях вятър да стана и аз. Вятър - съботник,
в здрава риза роден, възмездяващ, но носещ зора.
Щях да върна в гнездата им паднали дивите гълъби.
Щях да вдигна към слънцето падналата гора.
Щях човека до пръст да оголя, до ремъка в жилите,
до сърцето, потънало страшно дълбоко в плътта.
Но едва преброявам на думите млъкнали силите.
И безсилно замлъквам. Така, както прави пръстта.
***
Кръстен знак
От изток до запад пребъдвай, от север до юг,
от пролет до есен до лято. И после до зима!
Прекръствам те. Кръстът ми много прилича на плуг,
със който разравям земята и сея градина.
Ти тръгвай, прекръстен така. И небето стигни -
любим или стих, който пращам да търси безкрая.
И нека на всичките четири, земни страни
те пази въздушният кръст, който с пръсти повтарям.
И нека звездите ти бъдат попътни, а щом
зората споходи те, винаги с нея възкръсвай.
А стане ли тъжно, построй си от липсата дом
и в него се връщай, дори да е времето късно.
И аз ще те чувам по цялата сребърна длъж,
ще виждам как молиш небето да слезе напролет
и лятното време разтваряш - звездите задръж! -
подобно на книга, в която разказва просторът.
И аз ще те чувам и стигам, и виждам, дори
дъхът ни да секне под лъч, непосилно отвесен.
Защото след мен и след теб, като ранни зори,
ще литне на четири вятъра нашата песен.
***
Алхимия на светлината
Сърцето на болката е звезда. Декемврийска Вечерница.
Затваря навътре скръбта и я пази във храм.
И всички останали стават далечни изселници,
загубили право да влизат. Боли ли, си сам.
И сам си свещеник. И сам прикадяваш над зрънцето,
над вятъра, бялата пролет и белия сняг.
И после се качваш до горната кула на слънцето
да биеш камбаните светли в небесния мрак.
Сам своята обич изпращаш по снежните ангели
и сам си я връщаш - те винаги близо летят.
И храмът ти винаги има прозорче запалено,
за който погледне нагоре от долния свят.
А мине ли вятър - бял вятър, балсамов и пролетен,
от който във въздуха звънва незнайна зора,
ти сам, в тъмно бил да говориш до изгрев със Господа,
отваряш вратите отвътре на белия храм.
И чудят се всички - понеже такива са хората -
как някой, в такава агония чакал деня
и тъй покосен от суровия съд на умората,
се връща с лице, от което струи светлина.
***
Стихове и фотография:
Нека има Светлина!... 
Няма коментари:
Публикуване на коментар