„Колко често съм подчертавал, че човечеството не би могло да живее, ако не се развиваше благодарение на другите царства. Също така високо развитият човек не може да се развива без по-слабо развития… както човекът не може да съществува без животните, както животното не може без растенията, а растението без минералите. Най-добре е изразено това в Евангелието на Йоан при измиването на нозете: „Аз не бих могъл да съществувам без вас...“ – Учениците са необходимост за Исус Христос, те са неговата почва. Това е голямата истина.
Ако погледнете в съдебна зала, виждате съдията да стои на съдийския стол и да се чувства по-високо от обвиняемия. Съдията би могъл обаче да помисли и да си каже, че може би в предишен живот е бил заедно с него и е пропуснал да изпълни дълга си към него, затова обвиняемият е станал такъв…
Цялото човечество наистина е един организъм. Изтръгнете една единствена душа и този организъм не може да съществува, той ще увехне. Всички нас ни свързва нещо общо. Това ни става ясно, когато се опитаме да се издигнем във висшия свят и да изживеем в нас духовното ядро на същността ни, което ще ни води към братството.
То е вече там, в по-висшите полета. На Земята е само отражението. Образът на това, което се намира във висшите полета, е братството върху нашата Земя. Когато на Земята не се грижим за братството между нас, ние се отричаме от това, което вече е в нас.
Това е по-дълбокото значение на братската идея. Затова трябва все повече да се опитваме да осъществяваме мислите от Духовната Наука така, че да разбираме ближните си дълбоко в душата им и при най-големите различия в мненията да останем братски свързани.“
Из размислите и биографията на една Изключителна Личност...
Вчера си купих албум от Софийската градска художествена галерия - привлече ме Ангелът на корицата, изящно изрисуван, с голям златен ореол - сияеше някак сред всички албуми, прикова погледа ми... (В коментар споделям снимка на албума!)
Нищо не знаех за Художника. Оказа се - Николай Ростовцев, роден на 5.12.1898 г., в град в Русия, днешна Полша. След като оцелява в сражения, бива "доведен" от Съдбата в България и изучава художественото изкуство, усъвършенства себе си като творец - в нашата Академия, в София.
Изографисва и също така ръководи изографисването на значими храмове у нас, като Варненския катедрален храм и храма при Шипка. Умира в София, малко преди да навърши 90 години (през юни 1988). Създава семейство на 50-годишна възраст и има един син - Евгени.
Ето какво споделя този забележителен творец и човек в края на земния си път /цитирам писмо, публикувано в албума на Градската ни галерия, който си купих/:
"СЛУЧАИ ОТ МОЯ ЖИВОТ
Н. Ростовцев
Не мой скъпи, аз дълбоко вярвам, че животът на всеки човек е набелязан от съдбата. Някои я наричат участ. На един е даден дълъг живот, а друг се сбогува с него в най-добрите си години; деца умират. Някои съдбата ги глези, а други ги осъжда на смърт. Щастливи, нещастни, умни, глупави. Изглеждащите достойни - страдат, а недостойните - благоденстват.
Калейдоскопът на битието!
Има сивички животи, а други протичат забележително.
Не мога да кажа, че животът ми беше съвсем сив. Както при всички смъртни - в него имаше и добро, и лошо.
Трябва да отбележа, че някои от случаите в живота ми ясно свидетелстват за покровителство от Небето над мен.
Няколко пъти бях на косъм от смъртта, но простряната над мен ръка на моя ангел-пазител ме спасяваше.
Имаше много такива случаи. Сега, в приближаващия се край на живота ми (навърших 88 години) неволно мисля за тях и благодаря на милостивия Създател.
Тези специални случаи искам да спомена тук. Веднъж, като юноша на 15 години, с влака се приближавах до станция Челябинск. ... Струваше ми се, че влакът вече се е приближил до гарата и е забавил движението си. За да мога по-бързо да се снабдя с билет с място за другия влак, скочих от вагона, ударих се в стълба на фенера и от рикошета полетях под все още бързо движещия се влак. Като по чудо се задържах на отвесния ръб на перона; стъпенките на вагоните минаваха покрай мен, фуражката ми отлетя под колелата. Локомотивната спирка просвистя. Влакът спря, кондукторът се втурна да ме подвигне. Получих само леки драскотини и разкъсвания на дрехите; фуражката ми я срязаха колелата на вагона. По чудо останах цял.
Минаха години, завърших кадетския корпус, ..., станах млад кавалерийски офицер. Дойде историческата 1917 г. Започна Великата октомврийска революция. Настъпи гражданската война. Оказах се в лагера на белите в южната част на Русия. Два пъти бях раняван. За едното раняване си струва да разкажа, което ще направя по-долу.
Излагах съдбата си на обстрел от куршуми, изпитвах съдбата, преболедувах всички видове тиф. За малко не умрях от гноен плеврит. Винаги се стремях към фронта. Не уважавах тила. ... Участвах в интересни кавалерийски мисии и атаки. Искам да разкажа за една от тях. В нея участвах като командир на взвода.
Нападнахме вражеската пехотна рота внезапно. С възгласи "ура" се носехме в галоп напред. ... Бях отпред - добра цел. Вражеската рота не откриваше огън, но когато се приближихме на 150-200 крачки, картечарят на червените откри огън. Първият откос от куршуми полегна точно пред нас, вторият просвистя над главите ни. Трети не последва - нещо се случи с картечницата. Стрелецът скочи, изтегли карабина и започна да се цели в мен. Оставаха някакви си около 100 стъпки до целта. Продължих да се нося напред. Някакво странно чувство на безгрижие ме обзе. Изведнъж картечарят хвърли карабината и вдигна ръце.Зад него цялата рота вдигна ръце, предавайки се в плен. Разпоредих да отведат пленените в тила, беше страшна горещина. ... Смъртта ме погледна в очите, но ме подмина. Отново останах непокътнат. А можеше да е другояче.
Вечер. Битката затихваше, но прощалните куршуми на врага още продължаваха рядко да пропяват. Уморих се след сражението и седнах да си отдъхна, облегнат с гърба и главата си на стената на бяла колиба. Събрани недалеч от там, офицерите от полка разговаряха.
По едно време ясно чух, че някой от тяхната страна ме повика по име. Обърнах се, за да разбера кой ме вика, и в този момент на мястото, където в почивката беше главата ми, се заби куршум. Оказа се, че никой не ме е викал, а само ми се е сторило. Но почти в същия момент от случаен, заблуден вражески куршум в средата на разговарящите офицер беше убит на място - един млад, изпълнен с живот офицер от моя полк. Защо той умря, а не аз? Трябва да се съгласите, че това не е сляпа случайност, а по-скоро предварително набелязано от съдбата предопределение, което може да се почувства, но не ни е дадено все още да познаваме неговата тайнствена същност.
Беше зима. Оттегляхме се. Застанахме на края на гората и полегнахме на верига. Червените, заемайки противоположния край на гората, спряха и откриха масирана стрелба. Реших да се докажа, не легнах, а останах прав в пълен ръст. На мястото, където трябваше да легна, застана подофицера, изпратен за свръзка. Боят продължи до тъмно. Подофицерът, който беше легнал на моето място, което аз трябваше да заема, беше убит. И този път съдбата милостиво се отнесе към мен. Рискувах, но останах непокътнат.
И още един показателен случай...
Напуснахме селото, което бяха превзели червените. Те не ни преследваха. ... Без да обръщаме особено внимание на врага, слязохме от конете си. Групирахме се и започнахме разговори. На края на селото се появи вражеска бронирана кола... Капитанът ... попита - имам ли вода в манерката? Протегнах ръка към лъка на седлото, за да извадя манерката с вода. Изведнъж ... един заблуден куршум се заби в протегнатата ми ръка и отчасти излезе навън.
Помолих лекаря да го извади и да превърже ръката ми, за да остана в редиците. Той превърза ръката, но отказа да извади куршума и ме отпрати в тила, в болницата.
Интересно - куршумът пощади костите на ръката ми, но какво ме накара да се замисля? Главата ми беше на 25-30 см. от мястото на поражението. Ръката бе ранена, но можеше главата да пострада.
Имаше и други случаи, и всичко това ме кара да мисля за чудно разперената над главата ми пазеща ме ръка.
По чудо остана здрава дясната ми ръка, ръката на художника на монументална църковна живопис, изрисувал повече от 20 храма в България... лично или като ръководител на художници, асистенти и като главен изпълнител, проектант на живописта.
Основните храмове, изписани от мен, са:
1) Варненският катедрален храм
2) Света Неделя - София
3) Храм-паметникът връх Шипка
Други - големи градски храмове."
! Лично мен много ме впечатли историята на живота му. Забележителен човек, наистина! Има и такива хора... Винаги е имало, и винаги ще има.
Когато звездите били още съвсем малко ... и съвсем млади ... се случила и тая приказка. То станало в една далечна част на Мястото ...но не най-далеч от центъра му.... Мястото също още не било най-старото място ... и едва се протягало тепърва. Както то се протягало .... така Пълнотата - майка на всичко останало раждала нови и нови слънца и звездици .... пък на Мястото от това му ставало особено приятно ... защото всички слънца и звездици излъчват една задоволителна топлост и светлост, сгрявайки и осветявайки Мястото.
Случило се така ... че в далечната част ... не най-далечна от центъра ... Пълнотата родила Слънце ... то било едно от не най-големите но не и от най-малките.... но пък било красиво като стотици ... и поради туй се гордеело толкоз с своята хубост че светело като по-голямо. Разбира се около такова красиво, пък и старателно в работата си Слънце ... бързо се завъртели и планети ... очаровани от сиянието и озарителността му. На една от тези именно планети ... живеели чудни създания ... не че на другите планети не живеят чудни създания но за тях са разказани други приказки ... а тази е за баба Вулкана и двамата и внуци ... внуци юнаци ... юнаци змейове.
Баба Вулкана имала три дъщери .... а върху нея и с тях живеели... хората .. и зверовете ... и тревите.... и дърветата. Дъщерите и били пъргави и бистри ... и прегръщали майка си по длъж и на шир. Заедно те живеели ... и се обичали много. Баба Вулкана била стара ... и се въртяла тъдява покрай това младо Слънце ...само защото обичала да и е топло. Пък и да наглежда младите си сестрици... Тя не говорела никак излишно ... и не се бъркала нито в хорските нито в Божите работи ... мъдра и често замислена. Сурова била и децата и я уважавали и почитали много ... а тя ги дарявала с блага усмивка. Рядко хвалела за добрата работа и само по крайчеца на очите и се забелязвало задоволство и благодарност. Рядко и се оставяла без работа, че децата и били много и чудни ...Често говорела сама на себе си ... но не разни брътвежи ...а поговорки и приказки ... и за оногова имал честа и късмета да я чуе в тия моменти ... света става по ясен ... Пък когато се ядоса ... уфф ... веждите смрачи .... да не си и пред очи.
Първата и дъщеря родила син с коси жълти като слънцето и очи сини като небето ... кръстила го Златин .... заради златните му коси и сияйната му кожа. Втората родила дете с очи като въглен и коси тъмни като нощта ... кръстила го Ваклин ..заради черните му очи и клепките му изписани. Третата родила дъщерица ... дъщерица Луница... така и я кръстили и тя им греела нощем приказно ...защото младото слънце не сваляло поглед от нея.
Така си живеели тъдява ... два Змея .... братови... братско делили те...
Ваклин бил Цар на нощта а и всичките нощни създания .... редял звездите по местата им ... пускал от недрата ... тайните води ... и се езера за една нощ сторвали ... със вода дето сух те оставя и ни животно ни птица я пие... та да се къпят в тях самодивите ... а на заран като че не е било там езеро... съща поляна със цветя цъфнали... Строг цар бил Ваклин ... и го почитали нощните твари... тук там само някой друг таласъм ...или караконджул ще иде да напакости на човеците или ще им затрупа някой от пътищата ... но Ваклин бил мъдър и често се сторвал я на белобрад старец... я на величествен елен със роги от чисто злато ... и тъй се присънвал на хората ... та да ги научи как да се справят с онуй което им пакости...
Златин пък бил Цар на деня ... и всичко което под слънцето крачи ... пълзи ... лети или плува ... Вдигал той одеялото на Тъмнината с която се покривала земята нощем .... и будел баба си Вулкана ... да се обърне с лице към Слънцето ... че да изгрее то за това що е по земята ... Дъждовете и Ветровете по полето пускал ... че да люлеят класовете и да е силно зърното... на младите реки помагал с руслата ... и камъни канари от пътя им вдигал ... Добър цар бил и Златин ... и обичал къде как що расте и никне ... благо и мило му било сърцето и често се сторвал на ратай и помагал на човеците по чуден начин... за което пък бивал на подбив от брата си... Не харесвал Ваклин хората ... защо уж под слънцето крачели пък и тъмнина в сърцата си носели ... цар е той на нощта и усеща тия работи... никога не продумал на брата си за това обаче. Златин не виждал това защото .... Тъмнина... Светлината вижда... и се отдръпва ... а Светлината вижда само себе си до където вижда ... единствената и приятелка е Топлината.... тя я съпътства от памтивека че и преди това.
Та да е дългата приказка по кратка от най-дългата .... време минало ... друго дошло ... и то минало ... а Живота си вървял една връв ... за която се хващал този и онзи ... пък друг я пускал и умирал ...
В един ден в който баба Вулкана шиела юргана на Зимата със стъклената игла ...която приличала на ледена висулка ... от ония дето се образуват под най-големите покриви .... шила баба Вулкана юргана ... шила ... пък станала да види гърнето с мъглата дали е завряло ... и не щеш ли в това време минала една врана ... видяла блестящата стъклена игла и я грабнала ..... литнала враната и отнесла иглата .... тук игла там игла ... няма я .... а враната носила носила иглата ... но я нападнал сокол .... изпуснала враната чудото .... и иглата паднала в двора на една къща ... намерила я стопанката и се зачудила що за чудна игла е това ... рекла да я вдигне от земята и се убола на нея .... кръв не потекла от раната .... нито усетила болка ... а я присвило сърцето и изстинало ... и както изстинало нейното ... така и на другите човеци по земята .... защото сърцата на хората са свързани със оная сребърна връв дето върви Времето. Топлината в сърцата им се оттеглила ... и се настанил Студа ....сковал там той леден палат и поканил Тъмнината... Тя се почувствала много добре на това място ... и се обявила за владетелка на човешките сърца. Спрели да се обичат хората ... брат брата убивал ... а майки деца оставяли ...
Баба Вулкана се натъжила много ... намерила иглата там дето стопанката я докоснала на двора ... но стореното сторено ... войни тръгнали по земята и заболяла баба Вулкана ... двете и дъщери ридаели и водите им станали мътни и буйни ... а внучката и Луничка гледала тъжно нощем от небосклона и криела сълзите си в облаците та и нощем било тъмно. Почудили се Златин и Ваклин как да помогнат на стара майка ... хората вече нито на сън вярвали нито ратаи вземали ... не била добра работата... решили да питат те Слънцето ... а то като слънце пък макар и младо такова ... поназнайвало това онова ... "Слепи са за моята Светлина и Топлина човеците ... все във земята гледат и очи към небето не вдигат ... само една сила има дето може да им помогне ... и да стопи дворците на Студа ... дето живее Тъмнината .... това ще да е чиста искра от Огъня на Живота"
И решили братята да тръгнат на път по света .... през Звездите и Слънцата ... обикаляли Мястото ... в търсене на Огъня на Живота от който да искат искра. Дълго пътували из Мястото .... с много Слънца и Звездици се срещали и питали за Огъня ... и така от уста на уста ... сетне намерили Огъня на Живота ... той както винаги работел в ковачницата си и шума на чука му можел да бъде чут от векове разстояние. Чул болката им Огъня ... и рекъл да им помогне. "Че ще ви дам аз искра от огнището си ... ще Ви дам ... но знаете ли Вие че тая искра само в живо ... в туптящо сърце може да бъде пренесена ... и ако вие решите да я пренесете в сърцата си до човеците ... за да им я дадете като се приберете дома ... ще трябва и вие човеци да станете ... и редом с тях да се хванете и навържете на връвта дето Живота плете ... девет пъти по девет ... ще бъдете хора ... и ще ви е трудно и мъчно... а от света на чудатите твари ... само спомените си ще може да вземете"
Съгласили се братята ... и разтворили ризи.... силните им гърди се показали смело ... Взел тогава Огъня един от ръжените дето били във огнището ... желязото светело със светлината на истината... Право в сърцата пробол той два брата ... със желязо червено ... и там заживяла Искрата. Тръгнали те на обратно ... и се прибрали дома ... мигар щом стъпили пак на позната земя ... в хора се сторили ... момци. Хубави и напети... но от многото път мръсни и дрипави. Рекли най напред да се умият ... преди хора да дирят.... И отишли на чешмата ... дето е извън село ... най си е до гората. Рекли да се умият ... и се съблекли ... без ризи ... а сърцата им греели изпод гърди ... чудно сияние се разляло ... в тоя момент не случаен ... тръгнали за водица ... с стомни от калена глина ... две си момици сестрици... Както съзрели тез момци ... хубави и левенти ... голи до кръст на чешмата ... ума и дума загубили ... и им се сгрели сърцата. Взели се те и обикнали .... деца им се народили ... ама това е друга приказка ...
Рухнали ледени дворци ... свила се пак Тъмнината ... Обич разля се в сърце човешко... секна вика на войната.
Здрава пак станала баба .... благост обзе и лицето ... веждите смрачени спусна .... и се разлисти полето. Тръгнаха силите нови... и се събуди природа ... птици в гората пак пеят .... а по поля и градини .... ябълки румени зреят.
Само Луница е тъжна ... двама си братя тя чака... пак да разпенват морето...пак да рисуват дъгата.
Привет на всички! Споделям искреното си възхищение от една Изключителна Изложба - "Благовестие" - с картини на българката с артистично име Аннаел (Annael), която живее от години в Австралия, родом е от София.
Картините са, меко казано, невероятни! Аз не съм виждала на живо такова ренесансово майсторство, такова съвършенство, освен в Сикстинската капела в Рим, изрисувана от безсмъртния Микеланджело, където обаче не успях спокойно да разгледам всичко, заради мащабите и тълпата от туристи... А тук, в София, сега - до 3-ти април, можете да разгледате изложбата напълно безплатно, и на спокойствие, в тишина... Нещо свято има в нея, наистина... Картините са големи, без празни места, изцяло фино и изящно изрисувани! Не знаех, че имаме такъв съвременен талант, родом от България... На световно ниво! Всяка галерия или Музей по света биха се гордели с подобни творби в залите си.
Мястото е Съюз на Архитектите в България, ул. Кракра 11. Не пропускайте! Горещо препоръчвам.
Тези картини ще ви заредят с Красота и Изящество, ако сте техни ценители...
Аннаел пише и прекрасна Поезия! Ще потърся стихосбирка, непременно... Нейният сайт е:
"Зеленото". Така му казваха на кафенето (плюс обичайните сандвичи, тип "принцеса"), недалеч от мястото, където имах лекции, докато следвах "Културология" в Софийския университет. Не бяхме в Ректората - там учещите История, Право, Българска филология и други стари специалности се разполагаха, а ние - близо до "Плиска". И близо до 4-ти километър, но за това място не ми се говори и пише... Слава Богу - съвсем бегло го познавам.
Да си дойда на думата. "Зеленото". Там се запознах, ако не ме лъже паметта, с Вальо. Той не учеше. Просто се навърташе наоколо, тъй да се каже. Беше пънкар, поне по душа, но не съм го виждала с "гребен" всъщност. Просто излъчването му беше пънкарско. А очите - тъжни... Но за тях - след малко.
Запомних го така - набор е на брат ми, и със същото име... А той имаше сестра, поне така ми е казвал - не с моето име, но родена през същата година като мен...
Вальо най-много обичаше да разказва следната история:
Отишли със семейството му в Германия. Бил на 13 години. Един ден, преди или след училище, видял в един двор сбор на пънкари и всякакви подобни на тях души. Решил да се запознае. Събрал смелост и с всичките си джобни пари купил каса бира. Отишъл при тях, в този двор, сложил бирите по средата на "събранието" и казал, простичко: "Аз съм Вальо. От България."
...Предполагам, че покрай тях или покрай следващи подобни запознанства, уви, бе станал наркоман. Нали се почва отнякъде, а се отива (понякога, за жалост) съвсем другаде...
Когато се запознахме беше такъв. Имаше си приятелка. Сериозна, дълга връзка, доколкото знаех и виждах. Свързваше ги не само обич, но и лични драми. И негова, и нейна, навярно... Имаха и обща съдба, като наркомани. Дете нямаха, макар че - той казваше с някаква нежност и болка - можело е, и там драма, поредна...
Да се върна на очите на Вальо. Гледащи някъде малко отвъд, сякаш, но и концентрирани. Тъжни, но и с огънче в тях. С едно пламъче, което сякаш казваше: "Боли, знам, тук е така... Но аз пък искам и да ми е весело!" И това пламъче му помагаше да живее, предполагам... Веднъж се возехме заедно в тролея и той не можеше да не заговори хората, по неговия си пънкарски начин, но не беше агресивен, не таеше злоба, беше просто наранен... И се бунтуваше, доколкото можеше - срещу "Системата", както я наричаме обикновено.
Без да го познавам много добре - усещах, че е от хората, които знаят какво е любов, наистина, някак чист беше... Дълбоко вътре в себе си. И за онези, които успяваха да прочетат нещо от душата му в очите... Впрочем, искаше да бъде чист и външно, въпреки начина си на живот, който не предполагаше това. Бе на улицата по едно време. И ме помоли да изпера дрехите му, и да му ги върна чисти при следващата ни среща. В някакъв парк май нощуваше тогава... И аз ги взех, и ги изпрах. На ръка. С дънките ми бе трудно, но не ползвах пералня тогава - всичко на ръка... Върнах му ги чисти. Това е малкото добро, което успях да направя за него. Бръснеше лицето си там, навън, насред парка, така казваше поне - искаше и намираше начин.
...
После загубихме връзка. Не знаех повече какво се случва с него.
И до днес не знам, със сигурност. Срещнах приятелката му преди време, случайно (или неслучайно). Каза ми, че вече не е между живите... Тя беше с друг човек. И бе надолу по спиралата, още надолу...
Веднъж ги снимах заедно. В парка. Обичах да снимам. И все още обичам... Както и да пиша. И да съхранявам спомени.
Затова ви разказах днес, накратко, за Вальо.
Вальо, от България.
Дано душата му има или намери Мир, един ден...
И пламъчето отново да припламне в очите, но този път наистина да бъде весело.
Без кавички. И без скрита болка. С нея няма как усмивката да оцелее дълго. Уви...
P.S. България, както и другите страни по света, се оказаха не майки, а мащехи за наркоманите, за съжаление... Те биват наричани "утайка" на обществото, а всъщност са едни измъчени души, най-често... Те имат моето състрадание. Поне това... Ако то има значение.
✒ Creator of devlish user-focused content | 🎯 Digital Marketing that builds credibility and recognition for your business | Port wine l
✒ Creator of devlish user-focused content | 🎯 Digital Marketing that builds credibility and recognition for your business | Port wine lover❤️
Тази статия е обяснение в любов на немския – лично и безгранично.Естествено любовта си има история – започва в далечната 1987 година…
Моя милост е в 7-ми клас и усилено се подготвя за приемните изпити в немската езикова гимназия „Бертолт Брехт“ в Пазарджик. Неистово искам да уча там, за да се махна от посредствеността на селското училище.
Получи ми се – взех изпитите, но не без капка катран на тортичката. Малко не ми достигна в оценките, за да ме приемат в немска паралелка и затова се озовах при франсетата. Тогава имаше 4 немски, 1 френска и 1 английска.
Покрусата беше пълна. Но и инат не липсваше. Помня, че бях в двора на гимназията с майка ми и буквално тропах с крак и виках„Няма да е френски, немски ще е!“Ей, някой път човек наистина не знае какво говори, но е сигурен в думите си!
А горката ми майка не смееше да ми противоречи, защото познаваше и всеки ден живееше чудесата на изумруда, който беше отгледала с любов. Щеше да стане на моята.
И стана!Горният провидя смисъл в упорството ми и накъдри ситуацията както си знае. Момиче от едната немска паралелка искаше да учи с приятелката си, която беше във… френската. Съответно от френската трябваше да се намери някой с щение за обратния трансфер. От желаещите аз се оказах с най-висок бал и така кацнах на покрива на света от щастие – ученичка в 8А клас с изучаване на немски!
За мен започна най-прекрасното, великото приключение с езика на Гьоте!
Последва една година на лудо и буквално денонощно учене. А когато спях, сънувах на немски. Не е чудно, защото имах челен сблъсък с:
💥 Думи с определителен член, който указваше род, различен от тоя в българския, и затова всяка си беше достойна царица – да я помня отделно и пиша по сто пъти за домашно. Защото ако не й знам члена, няма да формулирам и едно просто изречение.
💥 Четири падежа с правила по-строги от казармените. Не мож ги прескочи, нямат вариации, ако искаш да говориш така, че немците да те слушат с дълбоко уважение.
💥 Синтаксис, в който подлогът в някои подчинени изречения е в началото, а сказуемото в самия му край. И това те вкарва във филм на ужасите при устния превод – не можеш да кажеш нищо преди да си чул какво "възмездие" те чака преди точката.
Мога още да се жалвам за годината ми на подготве, но няма да го обръщам на "Искрено и Лично".За да стигна до същността, причината за моята огромна и доживотна любов към немския.
Още в първите седмици на образователния „ПОТОК“, в който се гмурнах, разбрах едно ценно нещо, което отличава този език –мога да си „женя“ две, че и повече думи и с получената да кажа нещо съвсем ново и мое.
"Какъв унЕкален начин да качим продуктивността!" Така биха казали гурутата, които изпълняват цялата си програма за деня.
Но истината е, че с такива думи се опитваме да опишем света както го виждаме през нашия вътрешен филтър, когато традиционните не достигат или са твърде постни. С новите рожби кондензираме мъдрост, идеи, чувства, емоции с надеждата да ни разберат по-добре.
Така например, за да обясня на немците безсмислието на дадена позиция и напъните на човека да се докара с важност и незаменимост, залагам наWasserfalldirektor– популярния български израздиректор на водопад. Винаги е следвал смях, не се е налагало да влизам в пространни обяснения, защото и сарказмът ми блика.
🔔 За да разберете наистина силата на тази магия на немския, в следващите редове ще ви представя 9 ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ДУМИ.
За някои от тях няма превод, живеят в останали езици по автентичното си облекло. Други пък са без аналог в българския – като номер 8.
💡Ще ви разкрия не просто значението им, но и философията зад тях, историята, процесите и психологическите състояния, които описват.
Като същи Дявол започвам разбира се с най-провокативната...
#1 Gretchenfrage
Буквално - „въпросът на Гретхен“.
Това е основен въпрос, който стига до сърцевината на дадена тема, проблем. Нещо като безпогрешен лакмус, а ефектът е предвидим.
Когато зададете на някого въпроса, обикновено той е объркан, колеблив и се старае да избегне отговора. Даже може да не е обмислил достатъчно задълбочено темата. Въпросът може да го изправи и пред някаква сурова истина, която е изтикал назад в съзнанието си с надеждата да я забрави.
Нещо като да питате Христо Стоичков какво мисли за хазартната зависимост.
💡ДУМАТА се е родилаот трагедията „Фауст“ на Гьоте. Главният герой Хайнрих Фауст сключва пакт със самия Дявол – получава знание и удоволствие, а в замяна дава душата си. И ето идва моментът, в който неговата красива, млада и скромна любима Гретхен (галено съкращение от Маргарете) забива привидно невинен въпрос.
Въпрос, който засяга същината на морала и убежденията на Фауст –„А сега ми кажи какво мислиш за религията?“
Фауст разбира се е в потрес и паника, защото му е пределно ясно, че ако бъде искрен за изкусителната си сделка с Мефистофел, това ще застраши отношенията му с вярната Гретхен.
#2 Weltschmerz
Да чувстваш болката на света или мирова скръб.
Тя събужда меланхолия, съжаление, тежка умора от света. Тази скръб се появява когато сравняваме света, какъвто е, с този, който ни се иска да бъде. Със сигурност той не е така перфектен както е във въображението ни. Скръбта се засилва и защото осъзнаваме собственото си несъвършенство като част от това на света.
Измъчването на животни например ни обърква и отчайва, защото не виждаме логичен мотив на човека да го прави, изкарва на преден план най-тъмното от природата ни.
Коренът на болката идва вероятно и от идеализма и наивността ни за това как трябва да изглежда и функционира светът.
💡ПОНЯТИЕТО се появявав незавършения роман на немския писател Жан Паул „Селина или за безсмъртието на душата“ от 1823 година.
Мировата скръб се проявява точно през Романтизма – времето, в което емоциите, въображението и трансцедентното са завладели изкуството.
Тя е част от творчеството на поети и писатели от края на XVIII и началото на ХIX век като Джордж Байрон, Франсоа Рене дьо Шатобриан, немските Йозеф фон Айхендорф, Хайнрих Хайне, който я описва като„скръб поради преходността на земната красота“.
Любимият ми немски писател Томас Ман я нарича„угнетение от живота“.
„Weltschmerz“e името на студийния албум на Фиш от септември 2020 година. За него творецът казва, че никога преди не е имало по-подходящо заглавие на албум. Подозирам, че зад това стои и цялата мъка, отчаяние и безпомощност в първата година на Ковид пандемията.Видеотона песента е покъртително и трудно за гледане, но опитайте.
#3 Verschlimmbesserung
Ще го играя импровизатор с моя версия – влошаване на подобряването.
Получи се пълен оксиморон, но всъщност става дума за „изкуството“ да подобриш до такава степен нещата, че накрая те стават по-зле. В български вариант се доближава до „Вместо да изпишем вежди, извадихме очи.“
Изкуството се е „разпростряло“ във всички области на живота. Като например упорито да се опитвате да сватосате братовчеда без съгласието му - съвсем невинно го „сблъсквате“ с ваша приятелка. Накрая братовчедът ви подгонва с балтийчето да ви убие заради „богуугодното дело“.
💡В ТАЗИ немска думасе крият едни специфични нюанси като прекомерно, напънато желание за нещо, но и тромавост, прекалено мислене, но и липса на такова. Човекът има добри намерения, но не успява да действа внимателно и с мисъл, та да се разминат нежеланите последствия.
В момента думата все повече се използва по повод намеренията и "прозорливите" действия на политиците.
#4 Kleinkrieg
Малка война или по същество това е войничка между хора, роби на егото си, което държи винаги да е отгоре.
Типичен пример са междусъседските пунически войни за половин метър земя на оградата на два имота. Обикновено са съпроводени с подмолни действия и клевети като в "Новите съседи".
💡Това е военен терминза някакви междуособици, които не са съвсем война, а по-скоро става дума за граждански конфликти.
Ако се окажете в такава мини война с някого, вижте дали отсрещната страна не се опитва да ви разсее като ви дърпа конците на егото, за което е естествено да се стреми към победи, пък били те и в миниатюрни сблъсъци. Накрая разбирате, че бляскавите дрехи на победите са били... фалшиви.
#5 Torschlusspanik
Паника при затваряне на вратата или модерното днес – страх да не пропуснеш нещо важно, което няма да дойде втори път.
Феноменалния страх се използва умело от търговците по всякакви поводи – големи намаления за „Черен петък“, билети за събитие тип „ранно пиле“.
Държи ни в лапите си и когато под въздействието на пороя от истории за успех, реклама на курс за личностен напредък, започва да ни свива под лъжичката, защото имаме чувството, че ей сега е моментът да си отворим собствен бизнес и няма да има друг шанс.
Мислим си, че Горният ще ни затръшне вратата под носа. Особено, ако вече нямаме цялото време пред себе си, както когато сме под 30 години.
💡ОПИСАНИЕТО на страха, паниката има корениоще във времето, когато градовете са били оградени от крепостни стени, за да се контролира движението на хората. Гражданите, които били по дела извън града, трябвало да се приберат преди да се мръкне, когато затваряли градските порти. Ако закъснеели, оставали навън и били изложени на нападение от разбойници и диви животни. Е, как няма да ги хване Torschlusspanik?
#6 Zugzwang
Добре известният шахматен термин означава принуда за действие.
Zug e ход, действие, но и влак. Тоест, трябва да подкарате влака непременно, без значение последствията.
Ако сте в ролята на принудения, то ще ви споходят безсилието и съжалението, защото нямате избор и време за мислене.
Както при зорноволното напускане на работа, когато властимащият се е подковал с аргументи и доказателства срещу вас.
Ако сте от другата страна ще потривате дяволски ръце, че сте поставили противника в ситуация на единствен ход и той ще работи против него.
💡„БАЩАТА“ на спортния термине немският шахматист Макс Ланге. Zugzwang се появява за първи път през 1858 година в статия на берлинския вестник за шахмат „Schachzeitung“. В шахмата се използва без превод.
#7 Zeitgeist
Буквално означава Духът на времето.
Това е събирателно за колективните чувства, мнения, емоции, убеждения и нагласи, мода, ценности, белязали даден период от време.
За 90-те години на миналия век в България ми се въртят тия спомени:
Вълнението около първия комуникатор ICQ (RIP, има вече толкова модерни, за които тогава не сме и мечтали.)
Дигиталните домашни любимци - тамагочитата, които първо ни бяха странни, пък после се привързахме все едно са живи.
Пирамиди – фараони и лапнишараните, които изгоряха с много пари в надеждата за бърза печалба.
Шарените, бляскавите и обемни дрехи като на Сандра
Музиката на Depeche Mode, наред с... „Радка Пиратка“ от всеки ъгъл
Всеки да си допълни...
💡ПОНЯТИЕТО е въведеноот немския философ и мислител Георг Вилхелм Фридрих Хегел, който в своята идеалистична философия е бил убеден в дух (световен дух - Weltgeist), който властва над всички епохи в историята, както и в разума, който работи по същия начин.
А по езикова ирония Geist означава и призрак, безплътно същество.
#8 Fremdscham
Означава срам заради лошото поведение на други хора, особено ако не осъзнават реалната ситуация и даже се гордеят какво са направили.
Чувството може да се засили дотолкова все едно човек е нарушил социалните норми, закона, нищо че друг е виновен за ужасната постъпка.
Fremdscham може да изпитате, когато сте на екскурзия в Египет и Ганьо реши да увековечи любовта си към любимия отбор и вземе, че надраска на пирамидите „Само Левски“. Не е като да не се е случвало, нали!
💡ПОНЯТИЕТО "пребивава" в психологиятаи всъщност е доста интересно какво се случва в главата на човек.
Понеже сме СЪчувстващи същества, можем да се поставим в ситуацията на засрамения човек.Колкото по-емпатични сме, толкова повече сме склонни към Fremdscham.
Това са установили в свое проучване двама психолози от университета в Любек – Сьорен Крах и Фридер Паулус. На 32 човека показали снимки на хора в неудобни ситуации и проследили активността на мозъка им. Колкото по-съпричастни били участниците (оценили са се предварително), толкова по-силна била мозъчната активност. Това били онези области в мозъка, които стават активни, когато гледате, че друг си порязва пръста.
С две думи:Срамът заради лоша постъпка на друг човек е душевна болка!
Чувството се усеща болезнено, когато даващите поводи за срам са наши близки – родители, партньор, братя и сестри.
„Тогава онези области на мозъка, които имат отношение към саморефлексията, стават активни.“, обяснява Сьорен Крах.
Ужасяващият срам ни изправя пред въпроса какви искаме да бъдем и какви не искаме да бъдем при никакви обстоятелства.
Испанците също са отдали почит на това състояние и имат свое словосъчетание (не е една дума!) -verguenza ajena.
#9 Daseinsberechtigung
Една от най-философските думи – оправдаване на съществуването.
Въпросът "Защо сме на тоя свят?" е един отвъпросите на Гретхенв живота. Ако не успеем да намерим отговора и не прозрем истинското си предназначение, тогава падаме в плен на така нареченияСиндром на пенсионирания Свети Георги– състояние, в което не разбираш кога си постигнал целите си и продължаваш да драпаш да покоряваш още и различни, по-предизвикателни върхове.
Името на синдрома е свързано с историята на Свети Георги, който убил змея, но не бил доволен. Бил убеден, че има още змейове, които дебнат от всеки ъгъл. Затова продължил да търси змейове, които... не съществували. Търсил ги навсякъде и започнал да убива все по-малки създания, докато накрая размахвал меча си във въздуха, разсичал въздуха като обезумял. Не можел да се спре!
💡АКО се захванем с меланхоличния прочит на думата, говорим за нуждата за оправдаване и дори разрешение човек да тъпче земята така да се каже. Съществуването му да има ясна причина.
Всъщност, това не се отнася само до отделния човек, но и до организации, институции, компании. Само вижте неистовите усилия, които те влагат в маркетинга, за да докажат, че има дълбок смисъл да "живеят", че са незаменими, продуктите им са единствени и наистина нужни.
Е, това бяха моите любими немски думи с история, философия и мъдрост. Разбира се езикът е богат с още много и прелюбопитни, но аз нямам за цел да правя речник. Вярвам също, че годините напред, които със сигурност ще са интересни в духа на онова проклятие, ще "произведат" нови бисери.
🎯Харесахте ли си някоя от дяволски подбраните думи от немския език?Кои думи от други езици са ви хвърлили в размисъл или са били мощният стимул да усъвършенствате езиковите си познания, да се ровите в речници и литература?
Станете ценни СЪ-автори на материала, за да помогнете и на други хора с вашите истории, уроци и съвети.
#german #learning #storytelling #inspiration
Благодаря ви, че стигнахте до края на този малък шедьовър от класиката, която ежедневно се излива вLinkedIn. Надявам се той да ви помогне по-бързо да се озовете там, където мечтаете да сте.
Ето кой се опита да ви провокира с думи:
или
Ангелина Иванова:Въпреки името нямам общо с ангела, а по-скоро с дявола, защото се старая за детайлите (те променят играта, нали!) в това, което правя – интригуващо съдържание, дигитален маркетинг.
*
А от мен, Кристина Митева, създател на този блог - "Музей на Доброто" е този музикален поздрав:
Тук Мартин Гор, от великата група Депеш Мод, пее на немски език, защото явно и той го обича по някаква своя причина - изпял е немска народна песен, доколкото зная...
.jfif)
