АНТИВОЕННИ ПЕСНИ...

 

...

8-МАЙСКО...

Да, всичко цъфти... Сякаш природата иска да подчертае и да бъде в контраст на човешкия свят. Или пък е обратното?

Аз установих, че мога да кажа спокойно така:

В живота си, в сърцето и съзнанието си - аз защитавам правото на човек да страда.

Някои продължават да твърдят (въпреки всичко, което се случва днес по света, а и у нас!) - "Животът е прекрасен, радост е, не страдание..."

Не отричам, че може да бъде. Понякога. За кратко, уви...

Доказано е повече от многократно, че страданията са част от човешкия живот, и то доста пълноценна част, от векове, и няма изглед това съвсем скоро да се промени, като с магическа пръчица.

И поради това аз наистина искам да защитя, подобно на адвокат, правото на човек да страда, да плаче, да си споделя мъката, да я изразява по един или друг начин, дори така да натъжава другите...

Всичко е временно. Но не бива да се лъжем.

Много неприятен вид насилие (прикрито) ми се вижда това - да насилваш човека да се радва (ей така, принципно, на Живота (си) ), когато тъгува... или се мъчи от и за нещо.

Разбиране липсва в света, като че ли най-много...

А колко противни са ми понякога неща, от които лъха на лукс, на красота, но купена, нехаеща сякаш за страданията в света днес... Откакто се помня я избягвам!

Няма нищо лошо, разбира се, в естетическия вкус, напротив, но... Да акцентираш върху това в свят, който се разпада... Някак неетично ми е. Липсва всякаква съпричастност.

И аз, съответно, симпатизирам много, от все сърце, на хора, които са жертвоготовни. Например - обявяват гладна стачка, заради някакъв случай, за който страдат вътрешно, морално, дори да не ги засяга пряко... Не отминават. Това е само един пример от много...

Съпричастността винаги изисква известна жертва.

Затова изпитвам и състрадание към онези, които са склонни да бъдат съпричастни - зная, че поемат върху себе си част от страданието на други.

Но по-достойно нещо от това не знам да има на този свят.

В Човешкия свят...

Да, тези хора са смели.

И аз приветствам тази смелост като много нужна, възхищавам им се!

"Съдбата обича смелите", гласи една поговорка... (Латинска, ако не ме лъже паметта.)

Всъщност не изглежда да ги обича.

Понякога те умират, докато се борят за нещо...

Даже не толкова рядко се случва това.

Изтощение, разболяване и прочие...

Съкращаване на живота има, най-малкото.

Но... Закъде е светът без смели и жертвоготовни хора?

Не оставят ли те най-красивата, най-дълбоката следа след себе си?

Зная, че невинаги... Някои потъват в "пясъците" на Историята и никой не помни имената им...

Затова пиша тази сутрин това.

Заради тях... Заради паметта за тях.

"В навечерието" на Деня на победата...

...Нали чета книга за Ван Гог сега, и в нея пише, че брат му Тео веднъж възкликва за него (след трагичната случка с отрязването на ухото във френското градче Арл, в момент на умопомрачение):

"Докато бях при него, имаше моменти, когато биваше по-добре, но после пак изпадаше в мъчителни размишления върху философията и теологията. Покъртително беше да го гледа човек, защото от време на време мисълта му се проясняваше, той разбираше състоянието си и се опитваше да плаче, но не можеше, клетият борец и клетият, клетият ми болен; никой сега не може да направи нещо, за да облекчи мъките му, а той изживява всичко дълбоко и болезнено. Ако му беше съдено да намери поне веднъж един човек, комуто да излее сърцето си, може би нямаше да се стигне дотам." Ден по-късно Тео допълва: "Надеждата е малка, но в своя живот той направи много повече от мнозина други, страданията и борбите му не бяха по силите на повечето хора. Ако трябва най-сетне да намери покой - добре, но сърцето ми се къса като си помисля за това."

...

Всъщност Винсент умира на 37, а брат му Тео, с когото е най-близък - на 33, само шест месеца след по-големия си с 4 години брат, останал в Историята с творбите си... "Момчето ми" го нарича Винсент и го напътства в писмата си... "Ние трябва да бъдем достойни"... и много в този дух.

Писмата са съхранени, благодарение на вдовицата на Тео - Йохана, която малко преди трагичната и ранна смърт на двамата братя ражда момченце, първо (и очевидно единствено) дете в новото семейство, и него също кръщават Винсент...

Та... Не, не мога да приема спокойно думите:

"Животът е прекрасен..."

Принципно - да. Но не и днешният, земен, човешки Живот.

Той е на първо място борба.

Вярвам в това, и според силите си - и аз съм от борците. По сърце, по Душа и съвест... Ако ще и да се нареждам така от "грешната страна на Живота". (Но се съмнявам да е така!)

Ако ще и да съкратя Живота си заради тази своя нагласа...

Но не мога да предам страдащите.

Просто не мога.

Те са мои братя и сестри....

* изображение - AI (ИИ)

(Това не значи, че не ценя истинските художници, сред които - като дарба, по рождение - е и собственото ми дете, единствения ми Любомир... Личи си и по книгата, която чета и цитирам днес, по-горе...)

Всички реакци

ЛЮБОВТА (ИСТИНСКАТА) СЕ ПРЕРАЖДА В ДОБРОТА

Идеалът, целта на човешкия живот е различен, за различните хора. За едни е Слава, за други е Любов, за трети - Призвание, да го следваш, за четвърти - Наслада, Пътувания, опознаване, учене... За пети - Пробив, научно откритие, нещо напълно новаторско да оставят след себе си, да променят малко ими много света, и "тръгвайки си" да го оставят по-различен, от това, което се заварили тук, раждайки се...

А някои, уви, не знаят защо живеят и сякаш нямат никаква цел, едното оцеляване е, и дори това липсва понякога, стопява се като сняг на слънце...

За мен е без съмнение, че целта на Живота е духовна, смисълът му е Усъвършенстване на Душата. Това може да стане, да се осъществи по различни пътища, в различни направления и животи... Но трябва да присъства, по един или друг начин.

Мисля, че за мен Любовта бе на първо място. Дълго време. Просто в съзнанието ми... Като висша цел. Като висше Сбъдване... Като начин да осмислиш, да продължиш Живота, да родиш... Това е стремежът към Нов живот, към Обновление, към нов Смисъл, роден от двама, а и повече, когато има и деца... Тоест - семейството. С една дума казано. Семейството бе смисъл за мен. И е, все така.

Но... Не бива човек да се затваря, ограничава.

Както казва Учителя - когато обичаш някого, тази Любов трябва да ти е идеал, еталон - как да обичаш въобще Другите, живите същества... Защото Бог е Родител на всички, и наистина сме братя и сестри, осъзнато или не, и не само ние, хората, помежду си, но и с другите Създания по света и из Вселената (сигурно ги има, и неземните)... Това е много важно!

Така Любовта се преражда в Доброта. (Най-кратко казано.)

Истинската Любов те прави по-добър човек.

Това е една от вечните Истини...

Всъщност, ако човек цени Живота, сам по себе си, търси Неговата основа, гаранцията за съществуването му, за продължаването му... И аз мислех, че това е Любовта. И Тя Е. Но... Много е важно тя да роди Доброта в Душата, която да прегръща, поне мислено, всичко живо...

(И аз успях да прегърна хората чрез проекта си ЕДИН ОТ НАС Споделя Любовта ми е била и е Истинска, явно. Достатъчно да ме вдъхнови за това начинание... Не просто обич към човека до мен, но към сина ни!...)

Много е важно да изчезнат, да се стопят или преработят всякакви предразсъдъци, претенции, високомерие, омаловажаване, презрително или подигравателно, дори в лека степен да е, отношение (към когото и да е!), и прочие...

Това е голяма Задача, наистина. Огромна... И безкрайно важна!

Пътя към Светенето отвътре, към Светлината, пътят на Светците е този - пътя на Доброто. И те могат да бъдат Учители на всички живи същества, които имат нужда да се усъвършенстват в това отношение, а те са много из Вселената, и едва ли са само хора, но сред хората - много кандидат-ученици има, действително!...

Много е тъжно, и трагично дори, но е наблюдаван следният факт - и не само в нашето човешко общество, но и сред животни и насекоми дори... Тоест - има такъв инстинкт, "програма". А именно - когато се увеличи много населението и се сгъсти в пространството, като последното сякаш отеснява за всички едновременно, тук и сега - тогава се увеличава, уви, агресията, взаимните нападки, просто вече липсва достатъчно въздух за всеки, оценяване на Другия, както би трябвало да бъде, защото "има много" себеподобни, и прочие в този дух...

Всеки твърде различен е вече сочен с пръст, дори просто заради самия факт на съществуването си. "Не те разбирам", "пречиш ми", "не те искам в моето пространство" и прочие...

А пространството е Ничие.

Тоест - на Бога е.

Аз като вярващ човек мисля и казвам това. Зная, че мнозина не биха се съгласили... Но нека се замислят.

Какво ще могат да вземат от тази земя, "тръгвайки си", тоест умирайки...

Навярно смъртта е измислена с цел Смирение.

И аз, стремейки се да избегна още страдания, свои и чужди, защото са ми дошли в повече, мисля как това смирение да дойде по-рано, да изпревари смъртта и тя да стане ненужна...

Вижте, не е въпросът човек да Използва.

Най-хубаво е да се Радва!

Това е чистата Благодарност - не да използваш някого, нещо, а да се радваш, че го има просто, че е част от Живота ти - тук и сега...

Това са искри от моите осъзнавания.

Надявам се да са полезни, на някои от вас поне...

За мен цел на Живота сега е Добротата.

Защото само Тя наистина може да бъде основа, гарантираща, че Той, Животът, ще пребъде.

Доброта, която Свети... В тъмното.

Която е самоотвержена, която е отвъдна, която може всичко да преработи, има уникален, мистичен заряд, и се ражда... от Любов. От осъзнаване, което става важна, неизменна, съществена част от Душата, от нейния Път.

Доброта, която е неразбираема за законите на този свят... За сегашните земни "правила"... Доброта, за която не важат "законът на джунглата" или мисленето, тип: "ние сме красивите, умните, белите, различните, важните"... Надживяла ги е. Отдавна... Или скоро.

Доброта, която крепи, храни и възражда Живота. (Даден от Любовта... Божествената.)

Доброта, която свети...

Доброта, която е Ангел-Хранител.

Аз имам такъв.

И се превръщам/прераждам в такъв...

В този живот...

БлагоДаря!

P.S. И исках да го пусна, като птица, човека до себе си - да не е при мен насила, а защото наистина желае това, от сърце и Душа... Не искам да бъда човек, който е сам, но не бива и нищо да бъде, да става насила. Само по Любов... И когато се страхувах, че нямам какво да дам, а само "вземам" - чувството ми за справедливост каза - "Иди си, ако искаш, остави ме... Не искам да бъда в тежест на никого."

Той остана.

И се надявам, и вярвам, че в крайна сметка Любовта не само мен промени и променя все още, все така, но и него...

Вярвам, че е по-добър човек, заради мен, заради връзката ни и това, че се събрахме и живеем заедно.

Същата надежда имам и за детето ни...

И вярвам, отново вярвам, вече вярвам - мога да дам нещо и аз, мога да бъда... Ангел.

Добавям тук и едно изображение от интернет, което ми допадна, наистина Макар да не е съвсем в мой стил, не съм по сладникавата романтика, тоест избягвам я, като нещо повърхностно (поне в моите очи), но определено съм човек с искрено и дълбоко романтична душевност. Нося това в Душата си, такъв е моят "дизайн"...

УОЛТ УИТМАН: ВОЙНИШКИ МИСИОНЕР

 "Уолт Уитман прекарва няколко отчаяни дни, търсейки брат си по болниците из целия Вашингтон. Накрая открива съвсем живия и видимо здрав Джордж ...

Търсенето на Джордж обаче отворило път за който Уолт Уитман не подозирал - той се докоснал до страданието в болниците по време на Гражданската война. Започнал да води разговори с ранените и умиращи войници. Почувствал се съпричастен към трагедията на младите мъже и започнал да ги посещава - да прави, каквото може, за да облекчи мъките им. В писмо до дома той пише:

"Ходя от човек на човек. Не забелязвам да имат особена полза от мен, но не мога да ги изоставя. От време на време някой младок ме сграбчва конвулсивно и аз правя за него каквото мога: във всеки случай спирам при него и оставам с часове, ако желае."

Уитман неуморно посещава болниците, привлечен от възможността да направи нещо добро за "момчетата". Това не е резултат от някакъв възвишен план да върши добро. Просто оставил събитията да се развиват от само себе си - характерна черта, която винаги е била част от гения на Уитман и за която той пише пространно в "Песен за големия път". Той има дарбата на свободния дух: забелязва какво привлича вниманието му и си позволява да го последва. Днес бихме го нарекли "да се пуснеш по течението".
...
Дневниците на Уитман разказват историята за един от първите му "пациенти" - редник Джон Холмс.
... Уитман забелязал, че самото му присъствие, добротата му, вниманието оказвали невероятен целебен ефект. Той всеотдайно посещавал Холмс седмици наред и накрая войникът напълно възстановил здравето си и се върнал в ротата си. А когато напускал болницата, Джон Холмс споделил с Уитман твърдото си убеждение, че тъкмо той му е спасил живота.
Уитман открил ново призвание - призвание, което дори не знаел, че търси. Той го описва на брат си Джеф: "Все още не мога да изоставя болниците си - пише той. - Никога преди чувствата ми не са били така изцяло и (засега) постоянно погълнати докрай, както от това огромно множество мили, ранени, болни, умиращи момчета."
Както се оказва (и както впрочем често се случва), целият му живот е бил подготовка за тази дхарма. Това призвание го разгръща в абсолютна цялост - странстващ поет, фелдшер, заместник-баща, майка, брат, ангел.
И тъй като е поет по природа, Уитман открива и точните думи за новото си призвание. Той ги изписва на корицата на тетрадката, която ще носи със себе си до края на войната: "Уолт Уитман: войнишки мисионер".
...

Уитман подарява на момчетата признанието за благородната им саможертва. Той им помага да посрещнат смъртта.

*

През есента на 1863 г. Уитман започва да усеща товара на смъртта и загубата. Става все по-разсеян и емоционален, и пише надълго на майка си за "болното си сърце". Той е поел върху себе си страданието на своето време. Отново започва да пише поезия, като начин да понесе това страдание. Сега преживяванията му през войната се изливат в думи: вестникарски статии, есета, поеми.

По-късно той ще събере военните си стихотворения в томче, озаглавено "Барабанен ек". Иска, както казва, "да изрази в стихотворение ... висящото дело на Времето и Земята, в което плуваме, с всичките му големи, противоположни колебания между отчаяние и надежда, промените, масите, вихрушката и оглушителната врява, безпрецедентните мъки на ранените и страдащите". 

Чрез творбите си Уитман се опитва да надникне в душата на войниците. За да открие, че душите им са безсмъртни.

Зад всяка маска виждам чудото на сродната душа,

куршум не ще да убие това, което си, приятелю,

и байонет не ще прониже онова, което си;

Душата! Тебе виждам, най-велика от великите

и най-добра,

доволна и уверена тя чака и куршум не ще я порази,

ни байонет ще я прониже, друже мой!

...

Уитман е прогледнал отвъд маската на смъртта. Той се е превърнал в свидетеля, в белобрадия пророк на своето поколение и на света. Той е свидетел на благородството на духа, родено в центъра на катаклизма, на клането, на войната. Уолт Уитман, войнишкият мисионер, се превръща в Кришна на своето време - видял лудостта, назовал я, страдал диво за загубата на безценни животи и невинност. Той поема задачата, тежката задача, да разбере смисъла на този ужас."

- откъсът е от книгата "Великото дело на живота ти" - от Стивън Коуп, 2012, издадена у нас от изд. "Кибеа", през 2015 г.

***
Благодаря, че прочетохте... Всичко най-добро!

изображение - интернет

ИДЕЯТА ЗА БРАТСТВОТО...

 „Колко често съм подчертавал, че човечеството не би могло да живее, ако не се развиваше благодарение на другите царства. Също така високо развитият човек не може да се развива без по-слабо развития… както човекът не може да съществува без животните, както животното не може без растенията, а растението без минералите. Най-добре е изразено това в Евангелието на Йоан при измиването на нозете: „Аз не бих могъл да съществувам без вас...“ – Учениците са необходимост за Исус Христос, те са неговата почва. Това е голямата истина.

Ако погледнете в съдебна зала, виждате съдията да стои на съдийския стол и да се чувства по-високо от обвиняемия. Съдията би могъл обаче да помисли и да си каже, че може би в предишен живот е бил заедно с него и е пропуснал да изпълни дълга си към него, затова обвиняемият е станал такъв…

Цялото човечество наистина е един организъм. Изтръгнете една единствена душа и този организъм не може да съществува, той ще увехне. Всички нас ни свързва нещо общо. Това ни става ясно, когато се опитаме да се издигнем във висшия свят и да изживеем в нас духовното ядро на същността ни, което ще ни води към братството.

То е вече там, в по-висшите полета. На Земята е само отражението. Образът на това, което се намира във висшите полета, е братството върху нашата Земя. Когато на Земята не се грижим за братството между нас, ние се отричаме от това, което вече е в нас.

Това е по-дълбокото значение на братската идея. Затова трябва все повече да се опитваме да осъществяваме мислите от Духовната Наука така, че да разбираме ближните си дълбоко в душата им и при най-големите различия в мненията да останем братски свързани.“

РУДОЛФ ЩАЙНЕР

(Събр. съч. 96) 

* чрез публикация на Теодор Николов - istina.bg

ЗА ЖИВОТА И ТВОРЧЕСТВОТО НА НИКОЛАЙ РОСТОВЦЕВ!

 

Из размислите и биографията на една Изключителна Личност...

Вчера си купих албум от Софийската градска художествена галерия - привлече ме Ангелът на корицата, изящно изрисуван, с голям златен ореол - сияеше някак сред всички албуми, прикова погледа ми... (В коментар споделям снимка на албума!)

Нищо не знаех за Художника. Оказа се - Николай Ростовцев, роден на 5.12.1898 г., в град в Русия, днешна Полша. След като оцелява в сражения, бива "доведен" от Съдбата в България и изучава художественото изкуство, усъвършенства себе си като творец - в нашата Академия, в София.

Изографисва и също така ръководи изографисването на значими храмове у нас, като Варненския катедрален храм и храма при Шипка. Умира в София, малко преди да навърши 90 години (през юни 1988). Създава семейство на 50-годишна възраст и има един син - Евгени.

Ето какво споделя този забележителен творец и човек в края на земния си път /цитирам писмо, публикувано в албума на Градската ни галерия, който си купих/:

"СЛУЧАИ ОТ МОЯ ЖИВОТ

Н. Ростовцев

Не мой скъпи, аз дълбоко вярвам, че животът на всеки човек е набелязан от съдбата. Някои я наричат участ. На един е даден дълъг живот, а друг се сбогува с него в най-добрите си години; деца умират. Някои съдбата ги глези, а други ги осъжда на смърт. Щастливи, нещастни, умни, глупави. Изглеждащите достойни - страдат, а недостойните - благоденстват.

Калейдоскопът на битието!

Има сивички животи, а други протичат забележително.

Не мога да кажа, че животът ми беше съвсем сив. Както при всички смъртни - в него имаше и добро, и лошо.

Трябва да отбележа, че някои от случаите в живота ми ясно свидетелстват за покровителство от Небето над мен.

Няколко пъти бях на косъм от смъртта, но простряната над мен ръка на моя ангел-пазител ме спасяваше.

Имаше много такива случаи. Сега, в приближаващия се край на живота ми (навърших 88 години) неволно мисля за тях и благодаря на милостивия Създател.

Тези специални случаи искам да спомена тук. Веднъж, като юноша на 15 години, с влака се приближавах до станция Челябинск. ... Струваше ми се, че влакът вече се е приближил до гарата и е забавил движението си. За да мога по-бързо да се снабдя с билет с място за другия влак, скочих от вагона, ударих се в стълба на фенера и от рикошета полетях под все още бързо движещия се влак. Като по чудо се задържах на отвесния ръб на перона; стъпенките на вагоните минаваха покрай мен, фуражката ми отлетя под колелата. Локомотивната спирка просвистя. Влакът спря, кондукторът се втурна да ме подвигне. Получих само леки драскотини и разкъсвания на дрехите; фуражката ми я срязаха колелата на вагона. По чудо останах цял.

Минаха години, завърших кадетския корпус, ..., станах млад кавалерийски офицер. Дойде историческата 1917 г. Започна Великата октомврийска революция. Настъпи гражданската война. Оказах се в лагера на белите в южната част на Русия. Два пъти бях раняван. За едното раняване си струва да разкажа, което ще направя по-долу.

Излагах съдбата си на обстрел от куршуми, изпитвах съдбата, преболедувах всички видове тиф. За малко не умрях от гноен плеврит. Винаги се стремях към фронта. Не уважавах тила. ... Участвах в интересни кавалерийски мисии и атаки. Искам да разкажа за една от тях. В нея участвах като командир на взвода.

Нападнахме вражеската пехотна рота внезапно. С възгласи "ура" се носехме в галоп напред. ... Бях отпред - добра цел. Вражеската рота не откриваше огън, но когато се приближихме на 150-200 крачки, картечарят на червените откри огън. Първият откос от куршуми полегна точно пред нас, вторият просвистя над главите ни. Трети не последва - нещо се случи с картечницата. Стрелецът скочи, изтегли карабина и започна да се цели в мен. Оставаха някакви си около 100 стъпки до целта. Продължих да се нося напред. Някакво странно чувство на безгрижие ме обзе. Изведнъж картечарят хвърли карабината и вдигна ръце.Зад него цялата рота вдигна ръце, предавайки се в плен. Разпоредих да отведат пленените в тила, беше страшна горещина. ... Смъртта ме погледна в очите, но ме подмина. Отново останах непокътнат. А можеше да е другояче.

Вечер. Битката затихваше, но прощалните куршуми на врага още продължаваха рядко да пропяват. Уморих се след сражението и седнах да си отдъхна, облегнат с гърба и главата си на стената на бяла колиба. Събрани недалеч от там, офицерите от полка разговаряха.

По едно време ясно чух, че някой от тяхната страна ме повика по име. Обърнах се, за да разбера кой ме вика, и в този момент на мястото, където в почивката беше главата ми, се заби куршум. Оказа се, че никой не ме е викал, а само ми се е сторило. Но почти в същия момент от случаен, заблуден вражески куршум в средата на разговарящите офицер беше убит на място - един млад, изпълнен с живот офицер от моя полк. Защо той умря, а не аз? Трябва да се съгласите, че това не е сляпа случайност, а по-скоро предварително набелязано от съдбата предопределение, което може да се почувства, но не ни е дадено все още да познаваме неговата тайнствена същност.

Беше зима. Оттегляхме се. Застанахме на края на гората и полегнахме на верига. Червените, заемайки противоположния край на гората, спряха и откриха масирана стрелба. Реших да се докажа, не легнах, а останах прав в пълен ръст. На мястото, където трябваше да легна, застана подофицера, изпратен за свръзка. Боят продължи до тъмно. Подофицерът, който беше легнал на моето място, което аз трябваше да заема, беше убит. И този път съдбата милостиво се отнесе към мен. Рискувах, но останах непокътнат.

И още един показателен случай...

Напуснахме селото, което бяха превзели червените. Те не ни преследваха. ... Без да обръщаме особено внимание на врага, слязохме от конете си. Групирахме се и започнахме разговори. На края на селото се появи вражеска бронирана кола... Капитанът ... попита - имам ли вода в манерката? Протегнах ръка към лъка на седлото, за да извадя манерката с вода. Изведнъж ... един заблуден куршум се заби в протегнатата ми ръка и отчасти излезе навън.

Помолих лекаря да го извади и да превърже ръката ми, за да остана в редиците. Той превърза ръката, но отказа да извади куршума и ме отпрати в тила, в болницата.

Интересно - куршумът пощади костите на ръката ми, но какво ме накара да се замисля? Главата ми беше на 25-30 см. от мястото на поражението. Ръката бе ранена, но можеше главата да пострада.

Имаше и други случаи, и всичко това ме кара да мисля за чудно разперената над главата ми пазеща ме ръка.

По чудо остана здрава дясната ми ръка, ръката на художника на монументална църковна живопис, изрисувал повече от 20 храма в България... лично или като ръководител на художници, асистенти и като главен изпълнител, проектант на живописта.

Основните храмове, изписани от мен, са:

1) Варненският катедрален храм

2) Света Неделя - София

3) Храм-паметникът връх Шипка

Други - големи градски храмове."

! Лично мен много ме впечатли историята на живота му. Забележителен човек, наистина! Има и такива хора... Винаги е имало, и винаги ще има.

bg.wikipedia.org/wiki/Николай_Ростовцев

Албум, който е публикуван от Софийската градска художествена галерия и може да бъде закупен от това чудесно място в центъра на София