Аз установих, че мога да кажа спокойно така:
В живота си, в сърцето и съзнанието си - аз защитавам правото на човек да страда.
Някои продължават да твърдят (въпреки всичко, което се случва днес по света, а и у нас!) - "Животът е прекрасен, радост е, не страдание..."
Не отричам, че може да бъде. Понякога. За кратко, уви...
Доказано е повече от многократно, че страданията са част от човешкия живот, и то доста пълноценна част, от векове, и няма изглед това съвсем скоро да се промени, като с магическа пръчица.
И поради това аз наистина искам да защитя, подобно на адвокат, правото на човек да страда, да плаче, да си споделя мъката, да я изразява по един или друг начин, дори така да натъжава другите...
Всичко е временно. Но не бива да се лъжем.
Много неприятен вид насилие (прикрито) ми се вижда това - да насилваш човека да се радва (ей така, принципно, на Живота (си) ), когато тъгува... или се мъчи от и за нещо.
Разбиране липсва в света, като че ли най-много...
А колко противни са ми понякога неща, от които лъха на лукс, на красота, но купена, нехаеща сякаш за страданията в света днес... Откакто се помня я избягвам!
Няма нищо лошо, разбира се, в естетическия вкус, напротив, но... Да акцентираш върху това в свят, който се разпада... Някак неетично ми е. Липсва всякаква съпричастност.
И аз, съответно, симпатизирам много, от все сърце, на хора, които са жертвоготовни. Например - обявяват гладна стачка, заради някакъв случай, за който страдат вътрешно, морално, дори да не ги засяга пряко... Не отминават. Това е само един пример от много...
Съпричастността винаги изисква известна жертва.
Затова изпитвам и състрадание към онези, които са склонни да бъдат съпричастни - зная, че поемат върху себе си част от страданието на други.
Но по-достойно нещо от това не знам да има на този свят.
В Човешкия свят...
Да, тези хора са смели.
И аз приветствам тази смелост като много нужна, възхищавам им се!
"Съдбата обича смелите", гласи една поговорка... (Латинска, ако не ме лъже паметта.)
Всъщност не изглежда да ги обича.
Понякога те умират, докато се борят за нещо...
Даже не толкова рядко се случва това.
Изтощение, разболяване и прочие...
Съкращаване на живота има, най-малкото.
Но... Закъде е светът без смели и жертвоготовни хора?
Не оставят ли те най-красивата, най-дълбоката следа след себе си?
Зная, че невинаги... Някои потъват в "пясъците" на Историята и никой не помни имената им...
Затова пиша тази сутрин това.
Заради тях... Заради паметта за тях.
"В навечерието" на Деня на победата...
...Нали чета книга за Ван Гог сега, и в нея пише, че брат му Тео веднъж възкликва за него (след трагичната случка с отрязването на ухото във френското градче Арл, в момент на умопомрачение):
"Докато бях при него, имаше моменти, когато биваше по-добре, но после пак изпадаше в мъчителни размишления върху философията и теологията. Покъртително беше да го гледа човек, защото от време на време мисълта му се проясняваше, той разбираше състоянието си и се опитваше да плаче, но не можеше, клетият борец и клетият, клетият ми болен; никой сега не може да направи нещо, за да облекчи мъките му, а той изживява всичко дълбоко и болезнено. Ако му беше съдено да намери поне веднъж един човек, комуто да излее сърцето си, може би нямаше да се стигне дотам." Ден по-късно Тео допълва: "Надеждата е малка, но в своя живот той направи много повече от мнозина други, страданията и борбите му не бяха по силите на повечето хора. Ако трябва най-сетне да намери покой - добре, но сърцето ми се къса като си помисля за това."
...
Всъщност Винсент умира на 37, а брат му Тео, с когото е най-близък - на 33, само шест месеца след по-големия си с 4 години брат, останал в Историята с творбите си... "Момчето ми" го нарича Винсент и го напътства в писмата си... "Ние трябва да бъдем достойни"... и много в този дух.
Писмата са съхранени, благодарение на вдовицата на Тео - Йохана, която малко преди трагичната и ранна смърт на двамата братя ражда момченце, първо (и очевидно единствено) дете в новото семейство, и него също кръщават Винсент...
Та... Не, не мога да приема спокойно думите:
"Животът е прекрасен..."
Принципно - да. Но не и днешният, земен, човешки Живот.
Той е на първо място борба.
Вярвам в това, и според силите си - и аз съм от борците. По сърце, по Душа и съвест... Ако ще и да се нареждам така от "грешната страна на Живота". (Но се съмнявам да е така!)
Ако ще и да съкратя Живота си заради тази своя нагласа...
Но не мога да предам страдащите.
Просто не мога.
Те са мои братя и сестри....
* изображение - AI (ИИ)
(Това не значи, че не ценя истинските художници, сред които - като дарба, по рождение - е и собственото ми дете, единствения ми Любомир... Личи си и по книгата, която чета и цитирам днес, по-горе...)
Всички реакци
Няма коментари:
Публикуване на коментар