За този Свят, който не е Рай...

Много се пише напоследък за това как да живеем в лекота и радост... Не зная дали е постоянно възможно това на този свят, дали зависи само от нас? За мен отговорът е: Не.

Моята душа, подобно на още души, малко или много не зная, се раздвоява в този свят и чувства болка от това...

Аз зная, че съм смъртно и безсмъртно същество едновременно.

Че нося женското и мъжкото начало в себе си.

Че съм дете и възрастен едновременно.

Че има нежност и сила в мен, едновременно.

Че съм и Човек, и Ангел...

Че има Любов и Приемане, но и Воля за развитие и Промяна... не само на себе си, но и на всичко и всички, които са на този свят... Защото има нужда, не за друго!

...

Може би душата ми познава Рая... И тук чувствам болка, виждайки отблясъците от него само, липсата Му тук...

Този свят, ако беше Рай, щеше да спира да се върти заради всяко болно дете или умиращ в агония човек, и нямаше да продължават междувременно, сякаш нищо не е станало, физическите контакти между влюбени и въобще, спокойното хранене и веселие другаде по света, където в този момент всичко е наред, всяка друга дейност би спряла, докато не се излекуват Всички, докато не е Цял и приветлив, и радостен Целия Свят и всички в него...

Това познава Душата ми и страда, защото тук не може да промени положението, то е такова, каквото е, и тя е Вътре в него - не в райското, а в земното. И трябва да го изживее докрай...

Да легне накрая в земята, тъмната, до тялото... Навярно...

Преди да разпери ангелските си криле и да се върне обратно У дома...

И тук ще стане може би Рай някой ден.

Ако е Рекъл Господ... Ако е Писано...

И ако хората имат воля за Промяна.

Ако душите им се мъчат, подобно на Ангелските тук, и чувстват, че нещо не е както трябва.

Човешките души също са диаманти в короната на Небето.

И винаги ще бъдат такива.

И винаги ще бъдат прекрасни...

Само е нужно да са тук, да не са прогонени от телата...

Тялото е празна черупка без Душа.

И това винаги ще бъде така.

Всеки поглед към мъртъв човек може да го напомни...

Но не е нужно да има смърт, за да помним, нали?

Нека помним...

Душата!... Тя е Животът.

И може да направи Рай дори от Черната Земя...

P.S. Споделям тук и едни от най-любимите ми стихове - на Николай Владимиров, публикувани са и в общата ни книга Ангелски сняг...

Кристина Митева - CandySays

/всъщност сега - Кристина Трифонова Йорданова/