За Вальо. От България.

 

изображение - интернет

"Зеленото". Така му казваха на кафенето (плюс обичайните сандвичи, тип "принцеса"), недалеч от мястото, където имах лекции, докато следвах "Културология" в Софийския университет. Не бяхме в Ректората - там учещите История, Право, Българска филология и други стари специалности се разполагаха, а ние - близо до "Плиска". И близо до 4-ти километър, но за това място не ми се говори и пише... Слава Богу - съвсем бегло го познавам.

Да си дойда на думата. "Зеленото". Там се запознах, ако не ме лъже паметта, с Вальо. Той не учеше. Просто се навърташе наоколо, тъй да се каже. Беше пънкар, поне по душа, но не съм го виждала с "гребен" всъщност. Просто излъчването му беше пънкарско. А очите - тъжни... Но за тях - след малко.

Запомних го така - набор е на брат ми, и със същото име... А той имаше сестра, поне така ми е казвал - не с моето име, но родена през същата година като мен...

Вальо най-много обичаше да разказва следната история:

Отишли със семейството му в Германия. Бил на 13 години. Един ден, преди или след училище, видял в един двор сбор на пънкари и всякакви подобни на тях души. Решил да се запознае. Събрал смелост и с всичките си джобни пари купил каса бира. Отишъл при тях, в този двор, сложил бирите по средата на "събранието" и казал, простичко: "Аз съм Вальо. От България."

...Предполагам, че покрай тях или покрай следващи подобни запознанства, уви, бе станал наркоман. Нали се почва отнякъде, а се отива (понякога, за жалост) съвсем другаде...

Когато се запознахме беше такъв. Имаше си приятелка. Сериозна, дълга връзка, доколкото знаех и виждах. Свързваше ги не само обич, но и лични драми. И негова, и нейна, навярно... Имаха и обща съдба, като наркомани. Дете нямаха, макар че - той казваше с някаква нежност и болка - можело е, и там драма, поредна...

Да се върна на очите на Вальо. Гледащи някъде малко отвъд, сякаш, но и концентрирани. Тъжни, но и с огънче в тях. С едно пламъче, което сякаш казваше: "Боли, знам, тук е така... Но аз пък искам и да ми е весело!" И това пламъче му помагаше да живее, предполагам... Веднъж се возехме заедно в тролея и той не можеше да не заговори хората, по неговия си пънкарски начин, но не беше агресивен, не таеше злоба, беше просто наранен... И се бунтуваше, доколкото можеше - срещу "Системата", както я наричаме обикновено.

Без да го познавам много добре - усещах, че е от хората, които знаят какво е любов, наистина, някак чист беше... Дълбоко вътре в себе си. И за онези, които успяваха да прочетат нещо от душата му в очите... Впрочем, искаше да бъде чист и външно, въпреки начина си на живот, който не предполагаше това. Бе на улицата по едно време. И ме помоли да изпера дрехите му, и да му ги върна чисти при следващата ни среща. В някакъв парк май нощуваше тогава... И аз ги взех, и ги изпрах. На ръка. С дънките ми бе трудно, но не ползвах пералня тогава - всичко на ръка... Върнах му ги чисти. Това е малкото добро, което успях да направя за него. Бръснеше лицето си там, навън, насред парка, така казваше поне - искаше и намираше начин.

...

После загубихме връзка. Не знаех повече какво се случва с него.

И до днес не знам, със сигурност. Срещнах приятелката му преди време, случайно (или неслучайно). Каза ми, че вече не е между живите... Тя беше с друг човек. И бе надолу по спиралата, още надолу...

Веднъж ги снимах заедно. В парка. Обичах да снимам. И все още обичам... Както и да пиша. И да съхранявам спомени.

Затова ви разказах днес, накратко, за Вальо.

Вальо, от България.

Дано душата му има или намери Мир, един ден...

И пламъчето отново да припламне в очите, но този път наистина да бъде весело.

Без кавички. И без скрита болка. С нея няма как усмивката да оцелее дълго. Уви...

P.S. България, както и другите страни по света, се оказаха не майки, а мащехи за наркоманите, за съжаление... Те биват наричани "утайка" на обществото, а всъщност са едни измъчени души, най-често... Те имат моето състрадание. Поне това... Ако то има значение. 

Кристина Митева - CandySays