понеделник, 1 декември 2025 г.

"Дано розите разцъфнат върху Твоя Кръст"

 ДНЕШНОТО ЧОВЕЧЕСТВО е "продукт" на Болка

💙

Нека се замислим - най-празничният месец започва с ден, в който се обръща внимание на болните от СПИН хора. От няколко години насам...

... Лесно е да обвиняваме човека, хората в "Его". Но ако потърсим по-дълбоко - какво стои под това его, под потребността да бъдем обичани, под агресията също, под почти всички човешки прояви - ще видим едно: Болка. И всеки се справя или не се справя както може (или не може) с нея.

...И Бог се изявява на човека именно и най-вече в моменти на непосилна болка и сълзи на "счупване", катарзис, пречистване...
Те именно са нужни за новия живот, за шанса за прошка...

Дори Христос - Невинният - мина по този горчив път, заради греховете на хората, тук, на Земята....

А как ще избегне човек този път?
Дори в малък мащаб - налага се да "плати" своята част. От общото разпятие... За да има Възкресение - на човека, на Човечеството. Като цяло 💙

Аз моята част я платих и още я плащам.
Старая се да е с разбиране и любов, с мъдрост и истина, а не просто насила...
С мъдрост и любов Кръстът се превръща в Светлина. В уханна роза 🌹 - неслучайно има единен символ на Кръст и Роза (справка - розенкройцерите).

В Православието е особено застъпена темата за Покаянието. И неслучайно. Затова има топлота в него. Смирение...
Заради пречистване...

Така засиява (може да засияе) новото човешко Достойнство.

❤️

* изображението взех от тук: 
radoykova.blog.bg/drugi/2017/11/13/dano-rozite-razcyfnat-vyrhu-tvoia-kryst.1577373

"Но да разцъфнат всичките седем рози, това означава Човекът да завърши успешно своята Еволюция на Земята и да се превърне в Десета Йерарахия и във Венец на Сътворението, поставен върху Кръста на Световната Еволюция.

“Дано розите разцъфнат върху Твоя Кръст” – върху Христовия Кръст, който не е нищо друго освен Мировото Развитие, докато розите – това е човешкото същество."

"Анастасиус Грюн:

"Макар и тоз предмет да не разпознаха,
С вечна прелест той в гърдите им остана,
Семето му всички друмища навред превзема;
Защото това, което те не разпознаха – беше кръст!

И този кръст от камък те в градината полагат
Древност достолепна, със загадки пълна
Увиват се по него цветя и рози най-различни,
Все нагоре те катерят се от вси страни.

Ето как сега застава кръстът на Голгота,
Изтъкан от слава, блясък, смисъл най-дълбок:
Той изцяло е покрит от свойте рози
И отдавна изпод розите Кръста никой вече не съзира."





четвъртък, 13 ноември 2025 г.

13-ти ноември е избран за Световен ден на Добротата !





***
"Във всяка религия има Любов, но Любовта няма религия" 
- Руми, мъдрецът от Изтока ✨

***
Най-хубаво е човек за човека да е Ангел...
***
Процесът на одухотворяване е най-важният процес в човешкия живот.
***

вторник, 21 октомври 2025 г.

КАК МОГА ДА НЕ ВЯРВАМ В БОГА (И В НАС), КОГАТО...

...Видях много пъти как възкресява красотата и силата на някого... Как дарява и вдъхва нов Живот!
Бях свидетел на някои от чудесата Му, и разпознавам в душата си онези, които също са били свидетели... и са ги съхранили в паметта си, с Любов и благодарност
💙
Как мога да не вярвам, когато са ме спасявали и са ми помагали... И са ми дарявали... Нужното.
Как мога да не вярвам, когато Животът ми неведнъж е бил съхранен. И аз помня това...
Как мога да не вярвам, когато Бог ми помогна да дам Живот и аз!...
❤
Как мога да не вярвам, когато виждах Неговите проявления неведнъж, в различни черти и лица... В различни характери. Но все - с нещо красиво в тях, в което се влюбвах... Да, аз се влюбвах в живота си в различни очи и гласове!...
Как мога да не вярвам, когато - при все това - разбрах, че човек може да е Верен на Един в Любовта, когато даде обет и се свърже с някого в свещен съюз...
Как мога да не вярвам, когато виждам, че това, което е в мен, е и в много други, същото или много, много подобно...
И как мога да не простя, да не прощавам грешките, след като помня своите и ме боли, и ми е горчиво в Душата, заради тях?
Как мога да забравя Христовите думи:
"Нека, който е безгрешен - пръв да хвърли камъка."
!
Друг път още по темата, а сега...
Споделям сега нещо, което написах преди 20-на години, че и малко повече, на около 23 бях тогава... Старо, но златно! Казвали са ми... 10-на години преди да създам проекта си "Един от нас споделя"... С Любов:
ЕДИНЕНИЕ
“При все че съм един, Аз ще стана много.”
(древноиндийска мъдрост)
Родени сме и умираме сами.
Но в любовта едно цяло сме били…
Това нашепва мъдростта
на нечии сърца.
Някога – казват - Духът се бил разделил
на безброй малки частици,
за да се съедини в океан отново
чрез нас – отделните капки…
Разпаднал се, за да познае себе си,
да се обикне и пак в цялост да се съедини -
като счупена на хиляди парчета чаша,
която за нов живот може да се възроди.
Духът се разпаднал на безброй парчета,
за да избяга от своята самота,
но всъщност само отредил така
на своите частици още по-голяма самота…
Залутали се те отчаяни,
безполезни като парченце стъкло,
забравило за произхода си от едничка чаша,
блестяла нявга цяла в свойта красота…
И започнали да се порязват,
вместо да се слепват отново в чаша,
защото рядко си пасват, с ръбовете си остри…
Сякаш не разединил, а счупил се Духът!
И единението във красота,
така трудно е сега…
В чаша, от която да се пие
Живата Вода – Любовта – онази, безусловната…
Едно и също са убиец и новородено дете
за позналото Духа сърце...
Едно и също са насилник и жертва,
дявол и ангел, птицата и човекът без криле...
Но с тази мъдрост трудно се живее
в света - с толкова граници и ръбове остри,
свят на натрошени стъкла,
по които се порязват босите крака на мъдростта.
Боси са те, заради отвореното сърце,
което се моли едновременно и за убиеца,
и за новороденото дете,
за невинното, както и за омърсеното сърце…
Духът се пръснал на безброй частици,
с окървавени от търсене ръбове,
все по-остри и сами…
Орисани да търсят своето единение и светлина.
Но често в плен на мрака,
орисани от своята нащърбена и остра
като счупено стъкло,
трудна съдба…

/около 2003-та написано, а снимката е направена преди 10-на години.../

Може да е черно-бяло изображение с един или повече хора и усмихнати хора


понеделник, 4 август 2025 г.

ПРЕГРЪДКА...


Понякога хората се прегръщат... Най-красивите моменти! 💛
Този кадър е незабравим за мен, попаднах на него при приятелка в друга социална мрежа...
Това са Скот Уейланд (вокалист на Stone Temple Pilots) и майка му 💜
en.wikipedia.org/wiki/Scott_Weiland 💙

P.S. Връзката Майка и Син наистина може да бъде свещена... Майка и Дете, въобще...
В прегръдката човек може да въздъхне дълбоко... И да се почувства цял, отново.
Така се прегърнахме и с моя син тази сутрин (на 13 е детето сега) 💙
Хубав август! В прегръдката на Слънцето... И с поглед към него 🌻

hashtaghug hashtagconnection hashtagparenthood hashtaglove hashtaglife
📷 Фотография: John Huba - www.johnhubastudio.com

четвъртък, 8 май 2025 г.

8-МАЙСКО...


Да, всичко цъфти... Сякаш природата иска да подчертае и да бъде в контраст на човешкия свят. Или пък е обратното?
Аз установих, че мога да кажа спокойно така:
В живота си, в сърцето и съзнанието си - аз защитавам правото на човек да страда.
Някои продължават да твърдят (въпреки всичко, което се случва днес по света, а и у нас!) - "Животът е прекрасен, радост е, не страдание..."
Не отричам, че може да бъде. Понякога. За кратко, уви...
Доказано е повече от многократно, че страданията са част от човешкия живот, и то доста пълноценна част, от векове, и няма изглед това съвсем скоро да се промени, като с магическа пръчица.
И поради това аз наистина искам да защитя, подобно на адвокат, правото на човек да страда, да плаче, да си споделя мъката, да я изразява по един или друг начин, дори така да натъжава другите...
Всичко е временно. Но не бива да се лъжем.
Много неприятен вид насилие (прикрито) ми се вижда това - да насилваш човека да се радва (ей така, принципно, на Живота (си) ), когато тъгува... или се мъчи от и за нещо.
Разбиране липсва в света, като че ли най-много...
А колко противни са ми понякога неща, от които лъха на лукс, на красота, но купена, нехаеща сякаш за страданията в света днес... Откакто се помня я избягвам!
Няма нищо лошо, разбира се, в естетическия вкус, напротив, но... Да акцентираш върху това в свят, който се разпада... Някак неетично ми е. Липсва всякаква съпричастност.
И аз, съответно, симпатизирам много, от все сърце, на хора, които са жертвоготовни. Например - обявяват гладна стачка, заради някакъв случай, за който страдат вътрешно, морално, дори да не ги засяга пряко... Не отминават. Това е само един пример от много...
Съпричастността винаги изисква известна жертва.
Затова изпитвам и състрадание към онези, които са склонни да бъдат съпричастни - зная, че поемат върху себе си част от страданието на други.
Но по-достойно нещо от това не знам да има на този свят.
В Човешкия свят...
Да, тези хора са смели.
И аз приветствам тази смелост като много нужна, възхищавам им се!
"Съдбата обича смелите", гласи една поговорка... (Латинска, ако не ме лъже паметта.)
Всъщност не изглежда да ги обича.
Понякога те умират, докато се борят за нещо...
Даже не толкова рядко се случва това.
Изтощение, разболяване и прочие...
Съкращаване на живота има, най-малкото.
Но... Закъде е светът без смели и жертвоготовни хора?
Не оставят ли те най-красивата, най-дълбоката следа след себе си?
Зная, че невинаги... Някои потъват в "пясъците" на Историята и никой не помни имената им...
Затова пиша тази сутрин това.
Заради тях... Заради паметта за тях.
"В навечерието" на Деня на победата...
...Нали чета книга за Ван Гог сега, и в нея пише, че брат му Тео веднъж възкликва за него (след трагичната случка с отрязването на ухото във френското градче Арл, в момент на умопомрачение):

"Докато бях при него, имаше моменти, когато биваше по-добре, но после пак изпадаше в мъчителни размишления върху философията и теологията. Покъртително беше да го гледа човек, защото от време на време мисълта му се проясняваше, той разбираше състоянието си и се опитваше да плаче, но не можеше, клетият борец и клетият, клетият ми болен; никой сега не може да направи нещо, за да облекчи мъките му, а той изживява всичко дълбоко и болезнено. Ако му беше съдено да намери поне веднъж един човек, комуто да излее сърцето си, може би нямаше да се стигне дотам." Ден по-късно Тео допълва: "Надеждата е малка, но в своя живот той направи много повече от мнозина други, страданията и борбите му не бяха по силите на повечето хора. Ако трябва най-сетне да намери покой - добре, но сърцето ми се къса като си помисля за това."
...
Всъщност Винсент умира на 37, а брат му Тео, с когото е най-близък - на 33, само шест месеца след по-големия си с 4 години брат, останал в Историята с творбите си... "Момчето ми" го нарича Винсент и го напътства в писмата си... "Ние трябва да бъдем достойни"... и много в този дух.
Писмата са съхранени, благодарение на вдовицата на Тео - Йохана, която малко преди трагичната и ранна смърт на двамата братя ражда момченце, първо (и очевидно единствено) дете в новото семейство, и него също кръщават Винсент...
💙✍🙏

Та... Не, не мога да приема спокойно думите:
"Животът е прекрасен..."
Принципно - да. Но не и днешният, земен, човешки Живот.
Той е на първо място борба.
Вярвам в това, и според силите си - и аз съм от борците. По сърце, по Душа и съвест... Ако ще и да се нареждам така от "грешната страна на Живота". (Но се съмнявам да е така!)
Ако ще и да съкратя Живота си заради тази своя нагласа...
Но не мога да предам страдащите.
Просто не мога.
Те са мои братя и сестри....
💙







* изображение - AI (ИИ)
(Това не значи, че не ценя истинските художници, сред които - като дарба, по рождение - е и собственото ми дете, единствения ми Любомир... Личи си и по книгата, която чета и цитирам днес, по-горе...)
Няма налично описание на снимката.
Всички реакци