Из размислите и биографията на една Изключителна Личност...
Вчера си купих албум от Софийската градска художествена галерия - привлече ме Ангелът на корицата, изящно изрисуван, с голям златен ореол - сияеше някак сред всички албуми, прикова погледа ми... (В коментар споделям снимка на албума!)
Нищо не знаех за Художника. Оказа се - Николай Ростовцев, роден на 5.12.1898 г., в град в Русия, днешна Полша. След като оцелява в сражения, бива "доведен" от Съдбата в България и изучава художественото изкуство, усъвършенства себе си като творец - в нашата Академия, в София. Изографисва и също така ръководи изографисването на значими храмове у нас, като Варненския катедрален храм и храма при Шипка. Умира в София, малко преди да навърши 90 години (през юни 1988). Създава семейство на 50-годишна възраст и има един син - Евгени.
Ето какво споделя този забележителен творец и човек в края на земния си път /цитирам писмо, публикувано в албума на Градската ни галерия, който си купих/:
"СЛУЧАИ ОТ МОЯ ЖИВОТ
Н. Ростовцев
Не мой скъпи, аз дълбоко вярвам, че животът на всеки човек е набелязан от съдбата. Някои я наричат участ. На един е даден дълъг живот, а друг се сбогува с него в най-добрите си години; деца умират. Някои съдбата ги глези, а други ги осъжда на смърт. Щастливи, нещастни, умни, глупави. Изглеждащите достойни - страдат, а недостойните - благоденстват.
Калейдоскопът на битието!
Има сивички животи, а други протичат забележително.
Не мога да кажа, че животът ми беше съвсем сив. Както при всички смъртни - в него имаше и добро, и лошо.
Трябва да отбележа, че някои от случаите в живота ми ясно свидетелстват за покровителство от Небето над мен.
Няколко пъти бях на косъм от смъртта, но простряната над мен ръка на моя ангел-пазител ме спасяваше.
Имаше много такива случаи. Сега, в приближаващия се край на живота ми (навърших 88 години) неволно мисля за тях и благодаря на милостивия Създател.
Тези специални случаи искам да спомена тук. Веднъж, като юноша на 15 години, с влака се приближавах до станция Челябинск. ... Струваше ми се, че влакът вече се е приближил до гарата и е забавил движението си. За да мога по-бързо да се снабдя с билет с място за другия влак, скочих от вагона, ударих се в стълба на фенера и от рикошета полетях под все още бързо движещия се влак. Като по чудо се задържах на отвесния ръб на перона; стъпенките на вагоните минаваха покрай мен, фуражката ми отлетя под колелата. Локомотивната спирка просвистя. Влакът спря, кондукторът се втурна да ме подвигне. Получих само леки драскотини и разкъсвания на дрехите; фуражката ми я срязаха колелата на вагона. По чудо останах цял.
Минаха години, завърших кадетския корпус, ..., станах млад кавалерийски офицер. Дойде историческата 1917 г. Започна Великата октомврийска революция. Настъпи гражданската война. Оказах се в лагера на белите в южната част на Русия. Два пъти бях раняван. За едното раняване си струва да разкажа, което ще направя по-долу.
Излагах съдбата си на обстрел от куршуми, изпитвах съдбата, преболедувах всички видове тиф. За малко не умрях от гноен плеврит. Винаги се стремях към фронта. Не уважавах тила. ... Участвах в интересни кавалерийски мисии и атаки. Искам да разкажа за една от тях. В нея участвах като командир на взвода.
Нападнахме вражеската пехотна рота внезапно. С възгласи "ура" се носехме в галоп напред. ... Бях отпред - добра цел. Вражеската рота не откриваше огън, но когато се приближихме на 150-200 крачки, картечарят на червените откри огън. Първият откос от куршуми полегна точно пред нас, вторият просвистя над главите ни. Трети не последва - нещо се случи с картечницата. Стрелецът скочи, изтегли карабина и започна да се цели в мен. Оставаха някакви си около 100 стъпки до целта. Продължих да се нося напред. Някакво странно чувство на безгрижие ме обзе. Изведнъж картечарят хвърли карабината и вдигна ръце.Зад него цялата рота вдигна ръце, предавайки се в плен. Разпоредих да отведат пленените в тила, беше страшна горещина. ... Смъртта ме погледна в очите, но ме подмина. Отново останах непокътнат. А можеше да е другояче.
Вечер. Битката затихваше, но прощалните куршуми на врага още продължаваха рядко да пропяват. Уморих се след сражението и седнах да си отдъхна, облегнат с гърба и главата си на стената на бяла колиба. Събрани недалеч от там, офицерите от полка разговаряха.
По едно време ясно чух, че някой от тяхната страна ме повика по име. Обърнах се, за да разбера кой ме вика, и в този момент на мястото, където в почивката беше главата ми, се заби куршум. Оказа се, че никой не ме е викал, а само ми се е сторило. Но почти в същия момент от случаен, заблуден вражески куршум в средата на разговарящите офицер беше убит на място - един млад, изпълнен с живот офицер от моя полк. Защо той умря, а не аз? Трябва да се съгласите, че това не е сляпа случайност, а по-скоро предварително набелязано от съдбата предопределение, което може да се почувства, но не ни е дадено все още да познаваме неговата тайнствена същност.
Беше зима. Оттегляхме се. Застанахме на края на гората и полегнахме на верига. Червените, заемайки противоположния край на гората, спряха и откриха масирана стрелба. Реших да се докажа, не легнах, а останах прав в пълен ръст. На мястото, където трябваше да легна, застана подофицера, изпратен за свръзка. Боят продължи до тъмно. Подофицерът, който беше легнал на моето място, което аз трябваше да заема, беше убит. И този път съдбата милостиво се отнесе към мен. Рискувах, но останах непокътнат.
И още един показателен случай...
Напуснахме селото, което бяха превзели червените. Те не ни преследваха. ... Без да обръщаме особено внимание на врага, слязохме от конете си. Групирахме се и започнахме разговори. На края на селото се появи вражеска бронирана кола... Капитанът ... попита - имам ли вода в манерката? Протегнах ръка към лъка на седлото, за да извадя манерката с вода. Изведнъж ... един заблуден куршум се заби в протегнатата ми ръка и отчасти излезе навън.
Помолих лекаря да го извади и да превърже ръката ми, за да остана в редиците. Той превърза ръката, но отказа да извади куршума и ме отпрати в тила, в болницата.
Интересно - куршумът пощади костите на ръката ми, но какво ме накара да се замисля? Главата ми беше на 25-30 см. от мястото на поражението. Ръката бе ранена, но можеше главата да пострада.
Имаше и други случаи, и всичко това ме кара да мисля за чудно разперената над главата ми пазеща ме ръка.
По чудо остана здрава дясната ми ръка, ръката на художника на монументална църковна живопис, изрисувал повече от 20 храма в България... лично или като ръководител на художници, асистенти и като главен изпълнител, проектант на живописта.
Основните храмове, изписани от мен, са:
1) Варненският катедрален храм
2) Света Неделя - София
3) Храм-паметникът връх Шипка
Други - големи градски храмове."
! Лично мен много ме впечатли историята на живота му. Забележителен човек, наистина! Има и такива хора... Винаги е имало, и винаги ще има.
Албум, който е публикуван от Софийската градска художествена галерия и може да бъде закупен от това чудесно място в центъра на София
.jfif)
