УОЛТ УИТМАН: ВОЙНИШКИ МИСИОНЕР

 "Уолт Уитман прекарва няколко отчаяни дни, търсейки брат си по болниците из целия Вашингтон. Накрая открива съвсем живия и видимо здрав Джордж ...

Търсенето на Джордж обаче отворило път за който Уолт Уитман не подозирал - той се докоснал до страданието в болниците по време на Гражданската война. Започнал да води разговори с ранените и умиращи войници. Почувствал се съпричастен към трагедията на младите мъже и започнал да ги посещава - да прави, каквото може, за да облекчи мъките им. В писмо до дома той пише:

"Ходя от човек на човек. Не забелязвам да имат особена полза от мен, но не мога да ги изоставя. От време на време някой младок ме сграбчва конвулсивно и аз правя за него каквото мога: във всеки случай спирам при него и оставам с часове, ако желае."

Уитман неуморно посещава болниците, привлечен от възможността да направи нещо добро за "момчетата". Това не е резултат от някакъв възвишен план да върши добро. Просто оставил събитията да се развиват от само себе си - характерна черта, която винаги е била част от гения на Уитман и за която той пише пространно в "Песен за големия път". Той има дарбата на свободния дух: забелязва какво привлича вниманието му и си позволява да го последва. Днес бихме го нарекли "да се пуснеш по течението".
...
Дневниците на Уитман разказват историята за един от първите му "пациенти" - редник Джон Холмс.
... Уитман забелязал, че самото му присъствие, добротата му, вниманието оказвали невероятен целебен ефект. Той всеотдайно посещавал Холмс седмици наред и накрая войникът напълно възстановил здравето си и се върнал в ротата си. А когато напускал болницата, Джон Холмс споделил с Уитман твърдото си убеждение, че тъкмо той му е спасил живота.
Уитман открил ново призвание - призвание, което дори не знаел, че търси. Той го описва на брат си Джеф: "Все още не мога да изоставя болниците си - пише той. - Никога преди чувствата ми не са били така изцяло и (засега) постоянно погълнати докрай, както от това огромно множество мили, ранени, болни, умиращи момчета."
Както се оказва (и както впрочем често се случва), целият му живот е бил подготовка за тази дхарма. Това призвание го разгръща в абсолютна цялост - странстващ поет, фелдшер, заместник-баща, майка, брат, ангел.
И тъй като е поет по природа, Уитман открива и точните думи за новото си призвание. Той ги изписва на корицата на тетрадката, която ще носи със себе си до края на войната: "Уолт Уитман: войнишки мисионер".
...

Уитман подарява на момчетата признанието за благородната им саможертва. Той им помага да посрещнат смъртта.

*

През есента на 1863 г. Уитман започва да усеща товара на смъртта и загубата. Става все по-разсеян и емоционален, и пише надълго на майка си за "болното си сърце". Той е поел върху себе си страданието на своето време. Отново започва да пише поезия, като начин да понесе това страдание. Сега преживяванията му през войната се изливат в думи: вестникарски статии, есета, поеми.

По-късно той ще събере военните си стихотворения в томче, озаглавено "Барабанен ек". Иска, както казва, "да изрази в стихотворение ... висящото дело на Времето и Земята, в което плуваме, с всичките му големи, противоположни колебания между отчаяние и надежда, промените, масите, вихрушката и оглушителната врява, безпрецедентните мъки на ранените и страдащите". 

Чрез творбите си Уитман се опитва да надникне в душата на войниците. За да открие, че душите им са безсмъртни.

Зад всяка маска виждам чудото на сродната душа,

куршум не ще да убие това, което си, приятелю,

и байонет не ще прониже онова, което си;

Душата! Тебе виждам, най-велика от великите

и най-добра,

доволна и уверена тя чака и куршум не ще я порази,

ни байонет ще я прониже, друже мой!

...

Уитман е прогледнал отвъд маската на смъртта. Той се е превърнал в свидетеля, в белобрадия пророк на своето поколение и на света. Той е свидетел на благородството на духа, родено в центъра на катаклизма, на клането, на войната. Уолт Уитман, войнишкият мисионер, се превръща в Кришна на своето време - видял лудостта, назовал я, страдал диво за загубата на безценни животи и невинност. Той поема задачата, тежката задача, да разбере смисъла на този ужас."

- откъсът е от книгата "Великото дело на живота ти" - от Стивън Коуп, 2012, издадена у нас от изд. "Кибеа", през 2015 г.

***
Благодаря, че прочетохте... Всичко най-добро!

изображение - интернет