"Когато си на дъното на пъкъла
Когато си най-тъжен и злочест
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез
Светът когато мръкне пред очите ти
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи
Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени
От всички свои пътища премазани
Нов път си направи и сам тръгни
Трънлив и зъл е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си
Единствено така ще го решиш"
Дамян Дамянов***
Споделям днес едно от гениалните български стихотворения.
Защото дойде пролетта, отново, Слава Богу, но някои хора въпреки това са затворници и са изгубени...
И аз съм била. Познато ми е до болка състоянието, зная и какво огромно усилие на волята и на цялата личност, на цялата душевност е нужно, за да излезе човек от "дъното"...
Излязох. Не забравям. Споделям...
Не зная колко от вас са в подобно състояние сега. Но се обръщам към вас именно... Положете усилие да излезете! Няма как, освен сами... За съжаление, няма как. Всеки е сам в това. Всеки e сам в някои неща, понякога, вътре в душата си... Стига да има Душа.
Да ценим това, че имаме! Да се борим за нея. Да не се оставяме да останем безчувствени, накрая, заради изхабени или притъпени чувства... Защото - да, Любовта е най-вече чувство. В Душата.
Човешко е да залитнеш, да затънеш, да загубиш Пътя...
Ангелско е да се оставиш Душата да те води и лекува, да намериш обратно Пътя и да започнеш сам да Лекуваш.
Божествено е да живееш в Мир и с вътрешна Сила.
Съхранени във Времето... Понякога - възстановени.
Нека ги има - Мирът, Любовта, вътрешната Сила
/изображението е от интернет/
Няма коментари:
Публикуване на коментар