До болка добри

Този свят винаги е бил несигурен и противоречив. И в миналото, и днес новините са като сбъднат кошмар. Изпълнени с убийства, военни конфликти или заплахи, катастрофи, агресивно поведение на обикновени и висшестоящи хора... В свят, премного наранен от злото, за да има някакво равновесие - мисля, че трябва да бъдем до болка добри. Какво значи това? Ще се опитам да поясня. Дано успея...

За мен добрите хора са до болка такива. Болката, неотделима от добротата, идва от това, че света, в който живеем е дуалистичен и за да отстоява човек Доброто, се налага да прави някои жертви. А понякога и истинска саможертва. Нима не ни учи на това животът на Христос? Именно готовността за саможертва е благородното и новото, което отличава, струва ми се, християнството от другите монотеистични религии. Добротата често пъти „се плаща” на кръста. Дали ще е кръст само във вътрешния свят на човек – това няма значение...

Да си спомним за дядо Добри... Какво подходящо име! Цяла България го знае, заради добротата му. Заради себеотрицанието и служенето на Бога. Но неговият път също не е бил лек и лишен от „тръни”. Самото съзряване, докато човек „отгледа” добротата в душата си, обикновено е болезнено, а после има и изпитания по поетия път. Подобни на онова, което следва 40-дневните пости на Христос в пустинята. А като прекосяване на пустиня е целия наш земен живот... И колко много мъченици има сред светците, особено във времето на ранното християнство, когато то все още е било преследвано!

Добрите хора често пъти се лишават от нещо важно /или от много неща/, за да могат да служат на другите. Дори това важно нещо да е само времето, което отделят от краткия си земен живот за общото благо, а не за себе си или за своите семейства. А обикновено не е само времето... Макар че всъщност то е всичко, което човек наистина притежава на този свят, наред с душата си – времето му тук, отредено от Бога. Ако човек успее това време да изпълни с вяра, надежда и любов, които се коренят някъде дълбоко в душата, въпреки всички житейски изпитания и пътеки, които водят встрани от светлия и правия път, това значи истински да успее в живота си – в най-важното на този свят. Загубим ли светлината и надеждата, угасне ли пламъкът на Любовта в сърцето – и добротата си отива от света ни.

Когато злото в света стане твърде много и твърде силно, човек не може да остане просто добър. А трябва да бъде още по-добър, още по-силен... До болка добър! Защото, както гласи една популярна мисъл на Едмънд Бърк:

„За да победи злото е нужно само едно – добрите хора да не правят нищо.”

И именно тук идва ролята на болката – тя кара човек да действа! Тя го събужда. Тя го кара „да се изправи в цял ръст”, а не да бездейства и мълчи, или да живее самодостатъчно или самодоволно. Особено, когато е смесена с добротата на Душата, идеща от Бога...

 

~

Добрият живот изисква усилия

 

Понякога всичко е бяло. Бяло от снега... И на мен ми хрумна следната асоциация – белите дрехи, знаете, изискват най-много грижи и поддръжка, защото се замърсяват най-лесно и всичко им личи, но пък са особено стилни и красиви, и ни карат да изглеждаме наистина по-светли и лъчезарни. Като ангели... Като преродени или новородени. Просто – чисти.

Като белия сняг, върху който всяка стъпка личи... Затова обличаме бели дрехи обикновено само при специален повод – като сватба, например. Бялата рокля, бялата риза – все са символи на невинност. Ако ги носим и в ежедневието, ще трябва постоянно да ги перем или поне да почистваме често петната, които неизбежно се появяват. Може би затова много хора предпочитат черното, което е също толкова класическо и стилно, но не се захабява така лесно...

И се замислих над това, че ако искаме да водим „бял”, светъл и добър живот – също са нужни известни усилия и грижи от наша страна в тази насока. Защото, както казва Петър Дънов: „За да вървиш нагоре, изисква се воля. А само при доброто се отива нагоре. За злото няма нужда от воля; ти само стъпи в течението – и то ще те повлече надолу. Воля трябва за Доброто!”

И аз мисля, че наистина е така. А какво е волята? Да продължиш да полагаш усилия, дори и когато нещо започне да те затруднява. Да не се отказваш - от доброто (бялото) или от мечтаното... Да бъдеш упорит и последователен. И най-вече – да не спираш да се развиваш и усъвършенстваш. За това най-вече е нужна воля. Не за друго, а защото човек се уморява... рано или късно. От изминатия път, от положените усилия. От резултатите, които понякога се бавят. Умората е неизбежна. А и когато се стремиш да вършиш добро, ти си в услуга на хората, а те невинаги забелязват това. Човешка е пък нуждата някой да оцени, някой да забележи...

Да почистваш... белотата... себе си... Да се пречистваш, за да оставаш верен на своята посока. На избрания от Душата път... Да, трудно е. Но когато оставаш „чист и бял” или лесно се връщаш към това състояние – тогава не губиш интуицията си. Тогава Душата ти остава при тебе и винаги чуваш ясно нейния глас, който да те води през Живота. Така, както тя е избрала. А по-важно от това сякаш няма...

 

Кристина Митева 

/текстовете са част от книгата ми "Любовта е първата стъпка към безкрая"... /

художник: Любомир Йорданов (синът ми)